— О, обещай ми никога да не го правиш — бурно реагира Нита.
— Защо? — изненадвам се аз.
— Защото Шиям ми е брат.
Пред пристройката спира джип с мигащи червени светлини.
От него се изсипват множество полицаи. Този път с тях има нов инспектор.
— Чуйте ме добре, нехранимайковци, случило се е нещо много сериозно. От дома на Свапна Деви е открадната скъпа изумрудена огърлица. Подозирам, че крадецът е един от вас, копелета. Така че ви давам възможност да си признаете кой е, иначе сам ще го открия и добре ще го подредя.
Започвам да се тревожа за Ладжванти, но виждам катинара на стаята й и си спомням, че си е на село, затова си отдъхвам с облекчение. Добре че се отказа от безумната идея да открадне огърлица. Мислеше си, че Свапна Деви няма да забележи, но ето че полицията вече я издирва.
Разпитват ни всички един по един. Когато идва ред на Шанкар, се повтаря старата история.
— Име? — пита инспекторът.
— Одксифксн — отговаря Шанкар.
— Моля?
— Ку окска иксхз Одксифксн — повтаря момчето.
— Копеле проклето, на умен ли ми се правиш? — изръмжава инспекторът през зъби. Аз отново обяснявам положението и инспекторът омеква. Махва и минава нататък.
Този път полицаите си тръгват с празни ръце. Без огърлица, без заподозрян.
Същата вечер едно малко, краставо куче на черни петна умира близо до Тадж Махал. Никой не забелязва.
Ладжванти се връща от село на следващия ден и бива моментално арестувана. Един потен полицай я извлачва от стаята й към джипа с мигащи червени светлини. Тя безутешно плаче.
Аз безпомощно наблюдавам сцената заедно с Абдул, градинаря.
— Абдул, защо отвеждат Ладжванти? Защо Рани Сахиба не направи нещо? Все пак Ладжванти е най-добрата прислужница, която е имала.
Абдул се ухилва.
— Госпожата лично извика полицията да арестуват Ладжванти.
— Защо?
— Защото е откраднала огърлицата от сейфа й. Полицаите претърсили къщата й на село и я открили там.
— Но откъде Свапна Деви е разбрала, че е Ладжванти? Тя дори не беше тук, когато се е случил обирът.
— Оставила е издайническа улика. Не отишла веднага на село, а останала известно време в Агра, докато й се удаде възможност да влезе незабелязано в къщата. Когато осъществила намерението си, госпожата била на прием. Но точно преди да тръгне за тържеството, Свапна Деви си ресала косата на леглото и на сатенената кувертюра останали няколко фиби и шноли. Когато се върнала вечерта, всички те били подредени на тоалетката. Веднага й светнала лампичка. Проверила сейфа и установила, че една огърлица липсва. Така още тогава разбрала, че няма кой друг да я е ограбил, освен Ладжванти.
Плясвам се по челото. Ладжванти не е могла да се сдържи да не бъде перфектната прислужница, дори докато краде!
Опитвам се да се застъпя за Ладжванти пред Свапна Деви, но тя презрително ме отблъсква.
— Аз управлявам домакинство, а не благотворителна организация! Защо й трябваше да организира разточителна сватба на сестра си? Вие, бедняците, не трябва да се опитвате да надскочите себе си. Стойте си, където ви е мястото и няма да си имате неприятности.
У мен се надига истинска омраза към Свапна Деви. Но може би е права. Ладжванти направи кардинална грешка, като се опита да пресече разделителната линия между богатите и бедните, като дръзна да мечтае за нещо, което не бе по възможностите й. Колкото по-голяма е мечтата, толкова по-голямо е и разочарованието. Затова аз имам малки, осъществими мечти. Като, например, да се оженя за проститутка, след като платя на извратения й сводник нищожната сума от четиристотин хиляди рупии. Само толкова.
Едва-що съм се окопитил от ареста на Ладжванти, и ме връхлита нова трагедия.
Шанкар идва в стаята ми, кашляйки, и се стоварва върху леглото. Има уморен вид и се оплаква от болки в ръцете и колената.
— Ку ксх окиф — говори той, размахвайки ръце.
Пипам челото му и установявам, че е вдигнал лека температура.
— Настинал си, Шанкар — казвам му аз, — върви в стаята си да си почиваш. Аз скоро ще намина да ти дам лекарства.
Той става и на пръсти тръгва към стаята си. Изглежда неспокоен и раздразнителен.
По-късно вечерта давам някакви обезболяващи на Шанкар, но състоянието му се влошава. На втория ден става избухлив. Не може да движи ръката си и пищи, когато включа лампата. С много трудности успявам да му измеря температурата и ужасен установявам, че е трийсет и девет и половина. Незабавно се обаждам на лекар. Общественият лекар, който работи на заплата от държавата, категорично отказва да дойде с мен, така че съм принуден да повикам частен. Таксата му е осемдесет рупии. Преглежда Шанкар и ме пита дали съм забелязвал някакви скорошни порезни или контузии рани. Казвам му за ожуленото коляно. Той кимва и произнася диагнозата си. Шанкар има бяс — вероятно е бил заразен от куче. Трябвало е да му се бият поредица от инжекции с ваксина веднага след ухапването, но вече е твърде късно. Състоянието му е много сериозно. Скоро ще развие непоносимост към водата. Може да показва признаци на превъзбуда и объркване, дори да халюцинира. Възможно е да получи мускулни спазми и гърчове. Вероятно ще спре съвсем да говори, защото гласните му струни ще се парализират. Накрая ще изпадне в кома и ще спре да диша. Казано на прост език, ще умре. За четирийсет и осем часа.