Наблюдавайки бавната смърт на Шанкар, си мисля само колко страшно безсърдечна е Свапна Деви — да позволи собствения й син да умре по такъв ужасен начин, докато самата тя се весели в дома си. Цяло щастие е, че метнах онзи „Колт“ в реката, в противен случай тази вечер вероятно щях да извърша още едно убийство.
С напредването на нощта конвулсиите на Шанкар зачестяват, той пищи от агония, а на устата му излиза пяна. Знам, че краят е близо.
Шанкар умира в един без тринайсет през нощта. Точно преди да си отиде, умът му за миг се прояснява. Улавя ръката ми и казва само една дума: „Раджу“. После стисва синята си тетрадка и проплаква: „Мамо, мамо“… след което затваря очи завинаги.
Агра се е превърнала в град на смъртта. В стаята ми има труп, а в ръцете си държа синя тетрадка. Безцелно прелиствам страниците и гледам скиците на безсърдечната майка. Не, не мога да я наричам „майка“, това би било обида за всички майки.
Не знам как да реагирам на смъртта на Шанкар. Бих могъл да пищя и викам като Бихари. Бих могъл да проклинам всички богове в небесата и всички земни сили. Бих могъл да разбия вратата, да хвърлям мебели, да ритна лампата отвън. След това да падна на земята и да се разплача. Но днес не ми идват сълзи. В корема ми бавно се надига нажежена ярост. Късам страници от тетрадката и ги правя на ситни парченца. После внезапно вземам Шанкар на ръце и тръгвам към осветеното имение.
Униформените пазачи ми препречват пътя, но когато виждат мъртвото тяло в ръцете ми, бързо ми отварят портата. Минавам по алеята, където една зад друга са паркирани скъпите коли на гостите. Стигам до резбованата врата, която е гостоприемно отворена. Пресичам мраморното фоайе и влизам в трапезарията, където тъкмо ще се поднася десертът. Щом гостите ме виждат, всички разговори моментално стихват.
Качвам се на масата и полагам тялото на Шанкар по средата, между ваниловия кейк и купата с расагула86. Сервитьорите стоят неподвижно като статуи. Елегантните бизнесмени се покашлят и неудобно шават по столовете си. Дамите се хващат за огърлиците си. Областният съдия и полицейският комисар ме гледат разтревожено. Свапна Деви, седнала на почетното място на масата, облечена в тежко копринено сари и обкичена с накити, изглежда, сякаш се задушава. Опитва се да си отвори устата, но гласните й струни са парализирани. Отправям към нея поглед, изпълнен с цялото презрение, на което съм способен, и заговарям:
— Свапна Деви, ако това е вашият дворец и вие сте неговата царица, посрещнете принца. Дойдох да ви донеса тялото на сина ви Кунвар Шанкар Сингх Гаутам. Той почина преди половин час, в пристройката, където го криехте през всичките тези години. Вие не платихте за лечението му. Не изпълнихте майчиния си дълг. Сега поне понесете отговорността си като хазяйка. Моля ви да платите за погребението на бедния си наемател.
След това кимвам на гостите, които гледат замръзнали и безмълвни, и излизам навън в студената нощ. По-късно чувам, че никой не е опитал десерта.
Смъртта на Шанкар ме разтърсва из основи. Спя, плача, после пак спя. Преставам да ходя в Тадж Махал и да се срещам с Нита. Не гледам филми. Натиснал съм бутона „Пауза“ на живота си. Около две седмици след кончината на Шанкар бродя из Агра като полудяло животно. Една вечер Шакил, студентът, ме открива пред стаята на Шанкар, втренчил поглед в ключалката, както пияница се взира в бутилка уиски. Обущарят Бихари ме намира край чешмата, а водата се стича не от нея, а от очите ми. Абдул, градинарят, ме улавя как обикалям на пръсти пристройката, както правеше Шанкар. Посред зима градът се превръща в гореща, безлюдна пустиня за мен. Опитвам се да се изгубя сред анархичния му хаос. Искам да се превърна в нечленоразделна сричка в неспирния му брътвеж, и почти успявам да се докарам до ступор.
Когато се събуждам, е твърде късно. Получило се е обаждане в телефонната станция и Шакил дотичва да ми каже.
— Раджу, Раджу, обади се някоя си Нита. Иска веднага да отидеш в Спешното отделение на болница „Сингханя“.
Сърцето ми засяда в гърлото и аз на бегом изминавам петте километра до болницата. Едва не се блъсвам в един лекар, почти ме удря болнична количка и накрая връхлитам в спешното, както инспектор се втурва посред въоръжен грабеж.
— Къде е Нита? — питам стреснатата сестра.
— Тук съм, Раджу — гласът на любимата ми е съвсем немощен. Лежи върху носилка зад една завеса. Поглеждам я и едва не припадам. Лицето й е покрито със синини, а устните й са особено изкривени, сякаш челюстта й е разместена. Два от зъбите й са в кръв, а лявото й око е с аркада.