Роберто изглеждаше… нелепо.
— Бренди? Може ли да поговорим? — От вътрешността на дракона определено долиташе Робертовият глас.
— Не разговарям с митични огнедишащи влечуги. — Обаче затисна уста с ръка, за да скрие усмивката си.
Целият етаж, може би цялата сграда, се беше изсипала да гледа. Мъжете се побутваха с лакти. Жените се кискаха тихо.
— Трябва да поговориш с мен. Аз съм твоят дракон.
Веселието й се изпари.
— Моят дракон е счупен.
— Знам и ми е мъчно. Не мога да го поправя, но ако ми позволиш, мога да поправя нещата, които аз счупих.
— Не желая да говоря с теб. — Напоследък Бренди бе стъпкана от много мъже. Защо да дава на този втора възможност да я прегази? При положение че единствено той имаше значение?
— Какво сте счупили? — поинтересува се Шона.
— Нейното доверие.
Бренди изсумтя. И сърцето ми.
Роберто продължи:
— Но ако тя отдели няколко минути, за да ме изслуша…
— Бренди, трябва да се държиш любезно с дракона — посъветва я Даяна. — Представяш ли си какво ще стане, ако започне да бълва огън? В канцеларията има купища документи.
Зяпачите се изкикотиха.
Не беше честно. Кака така цялата кантора бе застанала на негова страна?
— Посочи ми една причина да те изслушам.
Роберто разтвори драконовата паст с ръце и оттам се показаха очите му.
— Защото те обичам.
Зяпачите ахнаха.
Въздействието на тъмните му, напрегнати очи и недвусмислени слова я накара да отстъпи две крачки.
— Кажи защо това трябва да ме вълнува.
Той се приближи, протегнал хищна лапа.
— Дай ми възможност и ще го направя. — В този момент задницата му се заклещи на вратата.
— Колкото и да е покъртителен спектакълът, аз си имам работа. — Госпожа Пеликан се взря в тълпата, изпълнила коридора. — Досущ като всеки в тази кантора. Санджин, ще използвам назаем твоя кабинет. Заведи ги.
Санджин остана като треснат.
— Но аз също си имам работа!
Някой го сръчка и той се освести.
— След мен.
Роберто се затътри назад и с жест показа на Бренди да върви пред него. Тя пое по коридора, стиснала куфарчето си, като остро усещаше дракона, който я дебне по петите.
Проклет да е Роберто. Още малко и щеше да я разсмее. Омайваше я. Въпреки че я направи на луда, без значение колко я нарани, тя още го обичаше.
Проклет да е. Проклет да е.
Санджин отвори вратата на кабинета си и им направи знак да влязат. Той разполагаше с бюро, стол, картотека, изглед към съседната сграда и толкова малко свободно пространство, че драконът едва се натъпка вътре. Наложи му се да смачка опашката си, за да може Санджин да затвори вратата.
Въпреки че по-голямата част от Роберто беше просто костюм, Бренди застана от другата страна на бюрото.
— Как се сети да направиш това!
— Исках твоето внимание. — Той отново разчекна устата на дракона и я погледна. — Баща ми ми каза, че е по-добре да поема вината, а аз му се сопнах, че няма да пълзя на колене пред никоя жена. Тогава той ми наговори… доста отрезвяващи неща. — Роберто потрепери, все едно още му държеше влага. — Изключително уважавам татковото мнение, затова изпълних съвета му.
— Понеже го уважаваш.
— Не. — Той размаха огромната си нелепа глава. — Защото всяка минута, в която не съм до теб, сърцето ми е жива рана.
— Хубаво. Поетично. Не съм впечатлена. — Всъщност донякъде беше, но по-добре той да не си мисли, че ако започне да й бръщолеви някакви романтични глупости с дълбокия си италиански глас, тя ще тупне като зряла круша в лапите му.
— Докато те нямаше, изпитах нужда да узная всичко за теб, затова помолих Чарлс за твои снимки. Видях те като бебе. Видях балерината Бренди на първия й рецитал. — Той протегна към нея нокът. — Чух всичко за баща ти.
Тя отвори куфарчето и се засуети около съдържанието му, преподреждайки спретнато наредените тефтер, химикалка, молив, пидией и чисто нов лаптоп.
— Колко мило от страна на чичо Чарлс да ти разкаже това.
— Само че аз не съм като баща ти.
— Не, ти си света вода ненапита.
— Нито пък съм син на граф Бартолини.
Бренди вдигна поглед. Затвори куфарчето и седна на бюрото.
— Окей. Печелиш. Имаш цялото ми внимание.