Младежите в дъното на магазина спряха да се смеят и я зяпнаха. Зяпнаха я така, сякаш се опитваха да запомнят външността й.
Сигурно е говорила малко по-силно, отколкото трябва. Все тая.
— Невероятни обувки. Ще си взема най-високите, непрактични и секси токчета, които някога са били създавани.
Прие чека от господин Нгуен. Беше попълнен за точната сума. Бренди го размаха и се усмихна лъчезарно.
— Ще се върна!
— Вървете. — Азиатецът направи движение, сякаш да я отпъди.
— Да не ви е зле?
— Да. Зле ми е. Трябва да си вървите. Хайде!
— Благодаря. Голямо удоволствие беше да правя бизнес с вас. — Тя тръгна към вратата.
— Обаче следващата част от плана ти няма да ми хареса, нали? — попита Ким.
— Ти непрекъснато ме укоряваш, че съм зряла не като за годините си.
— Сега вече съм сигурна, че няма да ми хареса.
Бренди излезе навън. Студеният вятър сякаш щеше да й одере кожата.
— Непрекъснато ми натякваш, че трябва да направя нещо диво, докато съм млада.
— Сега ли реши да ме послушаш? — изстена Ким.
— Ще отида на масаж, на педикюр и маникюр и ще се издокарам като за световно. В цялата си слава. — Бренди уви шала около ушите си. — А накрая ще отида на голямо, престижно благотворително мероприятие в къщата на Чарлс Макграт.
— Недей — предупреди я Ким.
— Ще си избера някой мъж.
— Не бива така.
— И една нощ ще правя невероятен секс, който ще има да помня, докато съм жива.
Четири
Докато таксито превеждаше Бренди по обрамчените с дървета улици на „Кенилуърт“, я жегна чувство за вина. Със старомодните си фенери, огромни имения и безброй дървета кварталът олицетворяваше класа и богатство.
— Ех — промърмори тя. — На мама щеше да й хареса.
— Какво? — Както редовно правеше, откакто я бе взел от спа центъра, шофьорът погледна в огледалото за задно виждане и очевидно реши, че правилата за безопасност на движението и приличието не са толкова важни, защото я зяпна.
Не че Бренди не оценяваше доказателството, че гримьорката и фризьора са се представили брилянтно, но действително не искаше да извърви пеша няколкото километра до къщата на чичо Чарлс, защото са се блъснали в някой уличен фенер. Трудно се вървеше на високи токчета.
— Внимавай! — предупреди го тя.
Той рязко завъртя глава и се втренчи във вечерните сенки.
— Какво?
— А… стори ми се, че видях куче. — Не беше вярно, но поне този тип отново гледаше пътното платно.
— Куче ли? — Той поднесе. Предупреждението й влоши бездруго ужасното му каране. — Тия хора са толкова богати, че като едното нищо ще ти вземат книжката, ако им удариш кучето. Представяш ли си?
Да, Бренди много лесно си представяше. За да се разсее от мислите за катастрофа, която ги грозеше на всеки завой, извади телефона си и го стисна в шепа.
Още не беше честитила на баща си. А трябваше. Ако му позвънеше точно сега, той вероятно щеше да е на някаква вечеря и нямаше да вдигне, но ако за кофти късмет все пак се обадеше, тя можеше да остане на телефона само докато пристигне на партито.
Част от всеки план да позвъни на баща си винаги включваше неотложна причина да затвори и разумна възможност той да не вдигне и тя да се размине единствено със съобщение.
— Топло ли ти е? — Таксиджията се протегна да изключи парното.
— Никак. — Тънките златни каишки около голите й стъпала и глезени бяха предлог да поиска топлина. Всъщност й беше добре, както се беше закопчала в плътното палто, но не би го признала. Парното имаше две степени: пълна мощност и изключено. Когато беше изключено, прозорците се заледяваха толкова бързо, че шофьорът нямаше видимост.
Не че това го притесняваше особено.
Бренди притвори очи, пое си дъх на няколко пъти, за да се успокои, и натисна номера на баща си.
Той вдигна. Кофти късмет.
— Татко, Бренди е. — Гласът й звучеше бодро и жизнерадостно, в пълен контраст с начина, по който се чувстваше.
— А, ти ли си. Какво искаш?
Очевидно го беше хванала по средата на някаква среща. Тонът му беше доста отегчен.
— Нищо не искам, татко. Обадих се да ти честитя рождения ден.
— Аха. Мерси.
Поддържай разговора, Бренди.