— Как празнуваш?
— Работя.
— О! Добре. — Каква изненада. Когато беше малка, той пропусна повече рожденни дни — нейни, негови, на Тифани — отколкото бяха годините му. — Пристигнах благополучно в Чикаго.
— Значи си пристигнала. — Чу го да прелиства някакви документи. — Как е работата?
— Още не съм започнала. Започвам в понеделник.
Той изсумтя.
— Много ще ми е интересно. Бас държа, че в „Макграт и Линдоберт“ никога не са си имали балерина.
— От тринайсетгодишна не съм ходила на уроци по балет. — Когато парите от еднократната издръжка на Тифани след развода свършиха, се наложи да избират между балета и яденето.
— Не на мене тия. Нали ходеше на балет в колежа. Пълна глупост! Защо не се записа на спорт? Спортът щеше да те научи на борбеност.
— Танцуването не е глупост, татко. — Разбира се, скритият подтекст беше, че тя е глупава. Възползваше се от всеки удобен случай да й го натякне.
Защо ли това я нараняваше; нали знаеше, че не е вярно? Но при неговия студен, презрителен тон тя се върна към онзи момент преди четиринайсет години, когато ги напусна с майка й, цялата мъка я заля отново и тя потрепери от болката на изоставено дете.
— Да-а… Как е Макграт?
— Скоро ще се видя с чичо Чарлс. Да му предам ли поздрави?
— Да. Дъртият глупак не ме харесва, но какво ми пука. Винаги е добре да поддържаш връзките си. — Някой го заговори. Жена. Може би секретарката му или новата му любовница, или и двете. — Слушай, Бренди, зает съм. Обади ми се, след като започнеш работа, за да видя дали ще има някаква полза от безбожно скъпата ти диплома.
Понякога направо й идеше да му извие дебелата гуша.
— Татко, ти ме убеди да взема парите от теб, вместо да изтегля студентски заем. Това бил най-смисленият вариант, защото така съм нямало да плащам лихви.
— Да съм твърдял, че не искам да си прибера обратно парите? — скастри я той.
— Ще ти платя — тихо отвърна тя.
— Ще си платиш като поп.
— Ехо, тук ли да завивам? — намеси се таксиджията.
Той взе завоя толкова рязко, че рамото й се удари във вратата.
— Надявам се, че тук. — Буквално се молеше на Бога да са пристигнали. Искаше да приключи с това такси. Искаше да приключи с този разговор. Е, не непременно в тази последователност. — Татко, трябва да вървя. Ще си поговорим по-нататък.
Но той вече беше прекъснал.
Таксито мина през отворената желязна порта на чичо Чарлс и пое по дългата осветена алея със скорост от петдесет километра в час.
Бренди ядосано натика телефона в чантата си. Лицето й беше почервеняло. Мътните да го вземат баща й. Винаги я караше да се чувства като некадърен лентяй. Изобщо не биваше да взима от него парите за следването. Още тогава знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, че й предлага парите само за да я манипулира по-нататък. Но каквато си беше наивна, бе повярвала, че този път й е предложил помощ, защото най-после е осъзнал, че я обича.
Глупачка.
Шофьорът яростно наби спирачки и се закова на три метра след широкото извито стълбище, което водеше към централната врата.
— Трийсет и седем долара и двайсет и пет цента — обяви той, сочейки брояча.
— Обратно пред стълбището. — Тя така натърти всяка дума, че гласът й зазвънтя като оловен кристал. Не беше в настроение да търпи простащина от който и да е мъж, още повече от някакъв си смотаняк, който се опита да й надпише сметката, като я прекара по заобиколни пътища, и с риск да я убие с некадърността си зад волана.
Шофьорът понечи да възрази, но нещо от тлеещия й гняв навярно се бе изписало на лицето й, защото щом погледна в огледалото за последен път, той даде на заден и спря където трябваше.
Мъж с дълго палто и тъмна шапка, украсена с хералдически символ, веднага отиде до колата, за да й помогне. Дали не беше… лакей?
Такъв беше.
Той отвори вратата на колата.
Студеният въздух я блъсна в лицето.
Лакеят й протегна облечена в ръкавица ръка.
— Добре дошла, госпожице…?
— Госпожица Майкълс. Бренди Майкълс.
Той поднесе почтително ръка към шапката си.
— Госпожице Майкълс, господин Макграт ми заръча да ви изкажа специалните му приветствия. С нетърпение очаква да ви види.
— Благодаря ви. — О, да, на Тифани определено щеше да й хареса.