— Аз ли? — смая се Бренди. — Какво толкова съм направила?
— Нищо не си направила! Само дето… след развода… ти непрекъснато ме наричаш „Тифани“ или „майко“.
— Но нали си ми майка — съвсем се обърка Бренди.
— Да, но тази вечер поиска моята помощ. Ох, слънчице, не си ме молила за помощ от деня, в който баща ти съобщи, че иска развод. — Тифани подсмръкна. — Отнасяше се към мен, все едно съм малоумна.
— Не те мисля за малоумна. — Бренди се размърда неловко. Наистина не мислеше майка си за малоумна, но смяташе, че тя разбира само от мъже и украси.
— Тази вечер ти ми каза „мамо“.
Бренди се отпусна на пети. „Майко“ или „мамо“? Нюанси на сивото, които в нейните очи не бяха важни, или поне така се залъгваше. Ала не съвсем, защото вътрешно правеше разлика. „Мамо“ беше зовът на невръстното, обичливо дете. „Майко“ беше критично настроената тийнейджърка.
— Не си давах сметка, че те засягам.
— Знам — припряно я увери Тифани. — Знам, че не ме биваше много като глава на семейството. Но понякога се размечтавах за старите дни, когато ти беше десетгодишна и тичаше при мен с проблемите си, сякаш мога да реша всичко. Беше такова сладко момиченце!
— А в пубертета май не бях толкова сладка, а? — Бренди помнеше разочарованието си, когато майка й сменяше една работа след друга, а доходите им непрекъснато се топяха; спомняше си колко противно се държеше самата тя.
— Не бях скроена да се трудя на пълен работен ден. Знаех го, но исках ти да се гордееш с мен, затова се опитвах ли, опитвах, като си мислех, че някой ден ще си спомниш, че ме обичаш, и отново ще ми кажеш „мамо“.
— Господи! — Сега виждаше как се е измъчвала Тифани и изведнъж разбра. — Държала съм се като татко! — Нима е подражавала на човека, когото най-силно презираше? Защо?
Защото той беше безчувствен. От нищо не го болеше.
— Не, не си! Не съм искала да намеквам подобно нещо. О, мила, не биваше да започвам този разговор. Знаех си, че ще оплескам нещата!
— Нищо не си оплескала. — Бренди понечи да потупа утешително майка си по гърба, но в последния момент дръпна ръката си. От много отдавна не беше я докосвала. Стената от техните различия изглеждаше непреодолимо висока.
Баща й беше такъв. Никого не докосваше. С никого не се свързваше.
Бренди не можеше да си позволи да бъде като него.
Пое си дъх и прегърна Тифани през раменете. Тифани я докосна по бузата.
— Ти си просто едно красиво момиче, което се бори за своето място в свят, където властва мнението, че красивите момичета са глупави — като мен. Страшно се гордея с теб. Толкова си умна — като баща си — но също така си добър човек и все копнеех за твоето одобрение.
— Ти не си глупава и нямаш нужда от моето одобрение — свирепо изрече Бренди. — Ти си чудесна такава, каквато си. Всички мислят така. Аз съм идиотка.
Тифани се засмя.
— Може би. Понякога. Но както и да се държиш, те обичам.
— Аз също те обичам, мамо. Винаги съм те обичала.
Двете се прегърнаха здраво, за пръв път в съзвучие една с друга от деня, когато бяха оставени да се оправят сами на този свят.
— Но ако взема да дрънкам глупости, да ме скастриш, чуваш ли? — нареди й Тифани.
— Тоест неща от типа: „Щом Роберто е с теб, значи си в безопасност“.
— Какво му е глупавото на това? — искрено объркана попита Тифани.
— Май не вярваш, че сама мога да се грижа за себе си.
— О, скъпа. — Тифани обхвана лицето й в длани и я погледна в очите. — Ти си най-кадърният човек, когото познавам. Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Но две глави мислят по-добре от една, освен това…
— Какво?
— Не бих искала да прекараш целия си живот сама. Хубаво е да имаш човек, при когото да се прибираш. Лошата връзка е нещо ужасно, а липсата на връзка е нещо много… самотно. — Тифани говореше тъжно и изглеждаше… самотно.
— Нуждаеш се от някого.
— Имам си някого.
Бренди примигна. Знаеше, че майка й отблъсква мъж след мъж, докато тя беше в гимназията и колежа — мъже, които искаха лъскава съпруга или най-вече лъскава любовница. Гордееше се, когато майка й за пореден път отхвърляше нечие предложение.
Сега, най-сетне, Тифани си беше хванала любовник.
— Кой е той?
— Чарлс Макграт.
— Чичо Чарлс! — извиси глас Бренди.