Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.
Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.
— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.
Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.
Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.
Момчетата Фосера взеха следващото такси.
Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.
Бренди се ухили. Успя да ги отклони.
Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.
— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.
Двадесет и седем
Бренди закрачи към вратата със сведена глава.
Никой във фоайето не я погледна два пъти.
Тя излезе на Мичиган авеню и повървя до следващия хотел, откъдето хвана такси.
— Закарайте ме в „Препарираното куче“ — рече на шофьора. — И побързайте. Очаква ви щедър бакшиш.
— Разбира се, госпожо. — Преди да спрат пред малката закусвалня, на три пъти вятърът едва не ги отнесе.
Бренди плати на шофьора и излезе на улицата.
Беше почти два часът; нощта беше ясна, с толкова студени звезди, че изглеждаха трошливи. Прозорците на „Препарираното куче“ бяха запотени. Келнерката унило седеше на стол край барплота, а двама мърляви клиенти се бяха прегърбили над чашите си кафе.
Мосимо Фосера седеше с гръб към стената в дъното. На масата пред него се виждаха празна чиния, сребърни прибори, избутани встрани, и сребрист лаптоп. Той напрегнато гледаше филм на монитора му.
Но Бренди знаеше, че това не е филм, а действителност. Фосера следяха с камери Роберто, който се трудеше в музея.
Мосимо бе с лице към вратата, така че тя не виждаше екрана, но затова пък разчиташе езика на тялото му. Беше като запалянко, който гледа футболен мач. Трепваше. Помръдваше. Веднъж се изправи, после пак седна. Бренди се досети, че всичко протича добре, иначе нямаше да го намери тук. Само че той често присвиваше очи и гневно дъвчеше устни.
Тези мимики също й бяха ясни. Независимо колко умен и безпардонен беше, Мосимо не притежаваше ловкостта на Роберто. Разяждаше го завист, но алчността го държеше на мястото му. В същото време Бренди зъзнеше на улицата и чакаше.
Потрепери, когато студеният вихър проникна под палтото й.
За нещастие, тя буквално измръзваше. Погледна часовника си. Ако всичко се развиваше по план, Роберто щеше да пристигне тук след двайсет минути. Дотогава трябваше да се раздвижи, иначе щеше да се превърне в ледена шушулка още преди да е започнала спасителната си операция.
Бързо пое нататък по безлюдната улица, разтъпка се и се върна обратно пред витрината на „Препарираното куче“.
Мосимо стоеше прав, хилеше се и размахваше юмруци над главата си.
Роберто беше откраднал диаманта.
Добре. Не беше паднал по гръб. Все още живееше.
Бренди отново закрачи. Високите й токчета тракаха кухо по замръзналия тротоар.
Когато стигна до края на пресечката, чу шум от кола и се обърна.
Кафявото инфинити F45 спря на завоя и двама типове, увити в палта и шалове, изскочиха от него и влязоха в ресторанта.
Бренди бързо се отправи към закусвалнята и дойде навреме, за да види как си свалят шапките. Позна ги: двамата мъже, които бе видяла на партито на Мосимо. Връчиха му малка кутийка; той я отвори, кимна и я прибра в джоба си. Новодошлите седнаха зад шефа си и се заслушаха, докато Мосимо ръкомахаше към екрана и разказваше какво се е случило. После се обърнаха с лице към вратата и зачакаха.
— Не знаех, че играят футбол толкова късно през нощта — изфъфли нечий женски глас до рамото й.