Роберто крачеше към нея.
Тя изкуцука през вратата.
Един почти топъл повей на вятъра шибна Роберто в лицето. Миришеше на дъжд. Студът най-сетне бе свършил.
Ейдън стисна Роберто за ръката.
Роберто му се нахвърли, разярен, че го спират:
— Пусни я да си отиде. Ядосана е и има защо. — Ейдън беше набит мъжага с къса пясъчноруса коса и лешникови очи. Той беше сътрудникът на Роберто в цялата операция.
Познаваха се от години и когато до ушите на Роберто достигна слухът, че Мосимо Фосера планира да открадне Пламъка на Романови, той го подшушна на Ейдън. Ейдън разполагаше с властта да сключи сделка, каквато Роберто искаше, а Роберто разполагаше с уменията, от които Ейдън се нуждаеше. Двамата бяха добър екип — досега.
— Тя не може да се развява в Чикаго в два и половина сутринта, като си търси такси — нетърпеливо обясни Роберто.
— Един от хората ми ще я откара обратно до хотела. Не, почакай. — Ейдън постави ръка до слушалката в ухото си. — Иска да отиде при Чарлс Макграт. Там ще бъде в безопасност. В пълна безопасност.
— В момента най-голямата опасност за нея съм аз. — Роберто знаеше, че Ейдън има право. Цялата истина беше лъснала пред очите й и точно сега тя го презираше. Никакво обяснение не би променило това. Налагаше се да разчита, че здравият разум ще й подскаже кога да смекчи чувствата си към него.
Бренди беше жена, каквато много рядко се среща. Когато осмислеше нещата, щеше да проумее, че не е имал друг избор. Вероятно щеше да разбере защо не е искал тя да се отделя от него на онези партита, където се представяше за прословут крадец на скъпоценности.
Хм. Може би ще е най-добре да й подари цветя, когато отиде при нея да се обясняват.
Мосимо Фосера беше изправен на крака, ръцете му бяха закопчани отзад с белезници, а клошарката притискаше пистолет в гърба му.
— Това е капан! Нищо не съм откраднал!
— Прие крадени вещи — отвърна клошарката. — Рубинът на Патерсън и Пламъка на Романови.
— Това не беше Пламъка на Романови — пропищя Мосимо.
— Мен щеше да ме заблуди — усмихна се жената.
— Искам адвокат! — изрева той. — Искам адвоката си!
— Млъкни! — сопна му се Роберто.
Затова Мосимо смени арията:
— Ти си мъртъв за нас! Ти ни предаде. Изменник!
— Да, граф Бартолини изключително много се притесни — присмя му се клошарката.
— Граф ли? — дрезгаво се изсмя Мосимо. — Никакъв граф не е той. Всички мислят, че е страшно умен, страшно богат, страшно елегантен, но той е едно копеле. Всички го знаят! Копелето на развратната дъщеря на Серджо!
— Изведете го — нареди Ейдън.
Клошарката и един от „клиентите“ изтикаха Мосимо през задния вход.
— Мразя този тип — заяви Ейдън.
— Да, но получих каквото исках от него.
— Отмъщение за това, че е осакатил дядо ти?
— И за това. — Роберто докосна джоба си.
Нови агенти влязоха с камери и ролетки, за да изготвят протокол за оглед на местопроизшествието. Ейдън зорко наблюдаваше процедурата.
— Ще ти кажа, Роберто, че когато човекът ми в хотела се излъгал да последва майката на госпожица Майкълс до полицейския участък и когато хората ми тук разбраха, че жената, която наблюдава Мосимо, е Бренди, не знаеха какво да правят. Проглушиха ми тъпанчетата, все едно можех да направя нещо, докато те следвам.
— Толкова ли не можаха да я изведат оттук? — Тогава Бренди нямаше да бере такъв срам.
— Да, ако разполагахме с още пет минути, с каквито не разполагахме. Бяхме предвидили всичко, освен нея.
— Значи сме двама. — Тя го беше погледнала със странно изражение. Сърдито, да, той очакваше такава реакция. Но и измъчено, сякаш е била наранявана коварно прекалено много пъти и кърви вътрешно. — Трябва да отида при нея.
— Не сега. Един човек те чака да се запознаете. — Ейдън кимна към един висок, длъгнест младеж, който беше дошъл с агентите.
— Кой е?
— Човекът с информацията, заради която направи всичко това.
Новината разтърси Роберто.
— Значи знае кой съм аз?
— Знае всичко. — Ейдън разтърси глава. — Горкият кучи син.
— Тук е, за да ми разкаже всичко сега, така ли? — Роберто се огледа. Флуоресцентните лампи светеха върху преобърнатите маси и разбитите столове. Агентите се движеха, говореха си и правеха снимки. По пода се виждаха кървави петна. Когато беше започнал търсенето, и през ум не му минаваше, че то ще приключи в Чикаго, в „Препарираното куче“ в два и половина през нощта. Но Ейдън очевидно не виждаше нищо странно в мястото.