Пушката потрепери в ръцете на Холи, но остана насочена към тях.
— Рейчъл, пусни Холи да си върви — каза меко Драйдън. — Сега, когато Одри и Сандра вече ги няма, всичко ще бъде наред.
Холи вече стоеше на дъсчения под на верандата, пушката насочена към лицето на Рейчъл на около метър под нея.
— Пусни я — прошепна той на Рейчъл. Целуна темето ѝ. — Всичко свърши. Пусни я.
Почувства как сълзите ѝ се просмукват през плата на ризата му. Тя трепереше още по-силно, губеше контрол.
— Всичко свърши — повтори той.
Холи стисна пушката по-здраво, после се поколеба.
Рейчъл дръпна ръцете си от коленете, обърна се и прегърна Драйдън. Стискаше го с всички сили.
Секунда по-късно Холи издиша дълбоко и свали пушката. Тялото ѝ се свлече, сякаш някой беше срязал въжетата, които го държаха изправено. Тя се добра до перилата и хвърли пушката в тревата, после се обърна и се вторачи в Рейчъл. За миг се поколеба, не беше сигурна какво да направи или какво да изпитва, след това отиде до края на верандата и седна на най-горното стъпало срещу тях двамата. Рейчъл я усети, обърна се и я прегърна. Холи придърпа момичето по-близо и го прие в обятията си, докато то плачеше.
През следващата минута никой от тях не продума и не помръдна. Драйдън чу как дишането на Рейчъл става ритмично, сякаш е заспала. Предположи, че е нещо повече от това. Сети се за записа от камерите за видеонаблюдение пред Сграда № 16: бяха изнесли Рейчъл до колата, след като кошмарът в живота ѝ беше започнал. Блокирал мозък, беше казал Гол. Може би този момент бе настъпил в другия край на тунела, в който беше влязла през онази нощ. Може би щеше да спи ден и половина. Имаше пълното право да го направи.
Някъде в къщата се чу звън. Телефонът на Драйдън в трапезарията, където Рейчъл го беше оставила.
Звънна втори път, а звукът се разнесе през комарника в нощта.
— Държа я — прошепна Холи.
Драйдън кимна, откъсна се от тях двете и се изправи. Прекоси верандата и влезе в къщата, успявайки да вдигне едва след петото позвъняване.
— Драйдън.
— Сам. — Беше гласът на Харис.
— Коул? Къде си?
— Моля, просто ме изслушай — каза Харис. — Обади ми се Денис Марш и трябва да ти кажа нещо. Каквото и да се случи, не трябва да мърдаш от фермата. Не я напускай. Разбра ли?
Драйдън се беше върнал през къщата до входната врата. Отвори и стъпи върху дъските на верандата. Холи вдигна поглед към него. Рейчъл още беше в безсъзнание в ръцете ѝ.
— Сам? — каза Харис. — Разбра ли?
— Не мърдай от фермата? — повтори Драйдън. — Това ли е цялото съобщение?
— Това е.
— Разбирам — каза Драйдън.
Прекъсна връзката, пъхна телефона в джоба си и отиде до перилата на верандата. Погледна към пътя на юг. Обърна глава наляво и надясно, за да проучи хоризонта във всяка посока.
Светлина на фарове се появи в подножието на нисък хълм на километър и половина в западна посока. На изток светлината беше по-дифузна, но определено беше от друга кола или дори няколко, които идваха насам.
— Трябва да се махаме оттук — каза Драйдън. — Веднага.
Още не беше свършил, и отиде до Холи и Рейчъл.
— Какво има? — попита Холи.
Драйдън приклекна и взе Рейчъл в прегръдките си, докато Холи се изправяше. Момичето остана неконтактно.
— Вземи пушката — нареди Драйдън — и се качвай в колата.
Спусна се по стълбите до автомобилната алея и забърза към малибуто. Холи, която го следваше отблизо, вдигна пушката и го настигна.
— Седни от другата страна — каза Драйдън.
Тя заобиколи предницата на колата. Отвори вратата, седна и остави пушката на задната седалка. Драйдън се наведе и ѝ подаде Рейчъл.
— Кажи ми какво става — попита Холи.
— Хари се обади по телефона.
— Е?
— Не каза "златна вейка".
Глава 44
Бяха преполовили дългата чакълеста автомобилна алея, когато двойната светлина от фаровете най-накрая се озова на върха на хълма на запад. Беше достатъчен един поглед, за да се види, че превозното средство се приближава бързо и е може би на четвърт километър от тях. Секунда по-късно други две светлини се показаха веднага след първите.
Драйдън погледна на изток и в същия миг и там се показаха светлини. На километър или по-малко от тях.
И в двете посоки приближаващите се коли бяха по-близо от всеки напречен път.
Драйдън си представи пътя, както го беше видял, когато за пръв път дойдоха тук. Беше подобен на милионите други селски пътища: черен, с дълбоки коловози от двете страни. Ако излезеха на този път, щяха да попаднат в капан, все едно се намират на подвижен мост.