Драйдън погледна в огледалото. Зад тях вече имаше четири чифта фарове, които, подредени в редица, лъкатушеха през полето.
Насочи вниманието си отново напред…
Нещо не беше наред.
Не можа да разбере какво, но тревата пред тях беше някак различна. Настръхна му косата от това как отрази светлината на фаровете.
— Какво е това? — попита Холи.
След половин секунда Драйдън знаеше отговора, но вече беше късно.
Предницата на колата пропадна и вода заля торпедото чак до предното стъкло. Холи изпищя, защото резкият наклон ги запрати с Рейчъл срещу стъклото. Драйдън се протегна към тях и с ръка успя да убие част от инерцията, докато неговото тяло полетя срещу волана.
След това настъпи пълна тишина. Или почти пълна. Колата се люшкаше на място напред-назад и от едната на другата страна.
Навсякъде около тях стърчаха върховете на бурените, които скриваха напълно плиткото езерце. Височината им беше същата като тази на високата до глезените трева в околното поле. Не се виждаше никаква вода. На светлината на фаровете езерцето се беше оказало невидимо.
Колата се спусна още малко и най-накрая стигна дъното. Водата стигаше до средата на прозорците. Двигателят захъхри и спря — водата бе заляла цилиндрите. Светлината от фаровете проникваше през вдигнатата мътилка.
Обаче и други светлини заиграха по върховете на бурените. Ставаха все по-силни с приближаването на колите.
— Какво ще правим? — попита Холи. Дръпна дръжката, но вратата не поддаде. Притискаха я стотици килограми водно налягане.
Дишането на Рейчъл си оставаше равномерно и бавно. Притискаше се несъзнателно към Холи като всяко спящо дете.
Драйдън се обърна на седалката и взе пушката помпа. В тясното пространство на кабината беше почти невъзможно да маневрира с нея. Преди да успее да я прехвърли през облегалката, чу първата от колите да спира някъде близо зад тях. Двигателят заработи на празни обороти и една врата се отвори и затвори.
Двамата с Холи притихнаха. Спогледаха се заслушани в ставащото.
Пушечен изстрел изтрещя като пръчка динамит точно над тях. Куршумът с писък рикошира от покрива на колата.
— Лягай — нареди Драйдън. — Колкото можеш по-надолу.
Холи се плъзна надолу, спускайки Рейчъл по-ниско от себе си чак до мястото за краката пред седалката. Самата тя легна на седалката и зае ембрионална поза.
Пушката отново изтрещя. Куршумът мина през горния край на задния прозорец, проби облегалката над Холи и се заби в жабката. В този момент Драйдън чу друга кола да спира. Втора врата се отвори и затвори и се чу звук, който беше без съмнение от зареждането на пушка помпа. Секунда по-късно прозорецът откъм мястото на пътника се пръсна и вода нахлу там, където лежеше Рейчъл.
Рейчъл се рееше на някакво топло място вътре в нея. Имаше смътен спомен за нещо, което свързваше с камини. Усещане, което някой излъчваше и което удобно я обгръщаше като топла вана. Сам ли беше? Да, Сам излъчваше това усещане от мига, когато го срещна. Сега някой друг правеше това. Прегръщаше я, защитаваше я.
Холи. Това беше Холи.
Усещането имаше друг аромат, защото идваше от нея. Той върна Рейчъл назад във времето, когато някой друг я беше прегръщал така. Беше прекрасно и безкрайни минути се вкопчваше в това усещане. С удоволствие би оставила света да избледнее до нищо. Това беше всичко, което искаше сега. Това беше…
Леденостудено.
Рейчъл примигна. Очите ѝ започнаха да парят.
Какво ставаше?
Беше под водата, ръце се вкопчваха в нея и я дърпаха, някакви гласове крещяха.
Нещо избумтя като удар по барабан, но тя знаеше, че не е това.
Примигна отново, разтърси глава и светът се върна при нея свеж, корав и ясен.
Беше със Сам и Холи в колата. Колата бе затънала в дълбока вода, която нахлуваше през строшения страничен прозорец. Чу се друг пушечен изстрел. Карабина, помисли си тя. Обърна се по посока на оръжието и почувства как съзнанието ѝ започва автоматично да включва сложните формули за заключване.
Маркъс Тил дръпна затвора на своя "Уинчестър 70". Чу как гилзата беше изхвърлена в тревата вдясно от него, недалеч от мъжа е "Мосберг 500", който току-що беше пристигнал.
Допреди десет минути на Маркъс никога не му беше идвало на ум, че има и други хора, работещи в услуга на Призрака, докато не установи, че не е сам по черните пътища, водещи до това място. Не беше сигурен какво да си мисли за това, макар дълбоко в себе си да изпитваше нещо близо до облекчение. Защото щеше да има и други ръце да му помагат да носи бремето на вината. Предположи, че това може би дори означава, че няма да се тревожи много, като си спомня за тази нощ. Никога нямаше да разбере дали неговите куршуми са убили хората в колата, които и да бяха те. Можеше да са изстрелите от пушката помпа. Каквато и да е истината, все ще има нещо, с което да се утешава.