Хейгър току-що се беше извърнал от прозореца, за да вземе телефона от бюрото си. Гол отдавна трябваше да се обади, когато чу някой да крещи от работната площадка.
Отново се обърна към прозореца.
Виковете идваха от една работна станция. Тя беше на контрольор на име Ленард Бел. Обаче шума вдигаше асистентката — младата жена стоеше на прага на работната станция.
Ленард Бел вече не лежеше по гръб с електроди, закрепени на главата му. Стоеше прав, с лице цялото в кръв. На тъмночервената светлина то изглеждаше черно. В първия миг Хейгър се запита откъде се е взела кръвта, но след секунда отговорът стана очевиден. Спокойно, дори методично Бел забиваше нокти в кожата на лицето си и теглеше дълбоки бразди. Хейгър видя как мускулите на ръката му се стягат от силата, която влага. Като мъж, който упражнява силен, но равномерен натиск върху дръжката на френски ключ. Разкъсваше лицето си, сякаш това бе някаква проста домакинска работа, която трябва да се свърши.
В един миг Бел забеляза асистентката, завъртя се и се хвърли към нея. Момичето се обърна и побягна с писъци.
Хейгър също хукна, отвори рязко вратата на кабинета си, прекоси стълбищната площадка и затропа по стъпалата до партера, взимайки по три наведнъж. Видя асистентката да тича горе-долу в неговата посока. Прелетя край нея и се блъсна право в Бел. Прегърна го с две ръце и го повали на бетонния под. Божичко, лицето на мъжа се беше превърнало в пихтия от разкъсана плът. Той се дърпаше и мяташе в хватката на Хейгър. При движението на главата му наоколо пръскаха капчици кръв.
— Мамка му, какво му е?
Хейгър повдигна глава. Въпроса беше задал Сет Коб, застанал на прага на своята работна станция, която беше наблизо.
Преди Хейгър да успее да отговори, Бел се отпусна в ръцете му. В същия миг сякаш осъзна повредите по лицето си и започна да усеща болката. Пое си дъх със съскане и много внимателно докосна раздраната си буза. Издаде тихо стенание, изпълнено със страх и объркване.
Коб излезе от работната си станция. Сякаш идваше, за да помогне, но изведнъж се спря и започна да се оглежда наоколо. Очите му се спряха на стоманената подпорна колона, която излизаше от пода и се издигаше към тавана дванайсет метра над главите им. Колоната беше обикновен изправен трегер, всяка от плоските му страни бе широка трийсетина сантиметра. Коб направи две дълги крачки към колоната, вкопчи се в двете ѝ страни като ученик по карате, държащ борова дъска, която възнамерява да счупи с глава.
Хейгър видя какво възнамерява да направи и макар че беше пълен абсурд, изкрещя:
— Неее!
Коб се изви назад, докъдето можа, после засили торса си напред като освободено махало. Не пое удара с челото си, а с лицето. Носът, брадичката и скулите му се блъснаха в стоманата с противен пукот. На Хейгър му прозвуча, сякаш порцеланови чаши за кафе са попаднали под гумите на камион.
Хватката на Коб за стоманата не отслабна. Изви се назад, от устата и носа му течеше кръв на струйки, запази равновесие и блъсна отново, този път още по-силно, лицето си в трегера. Хейгър видя как един зъб падна в краката на Коб и се търкулна, секунда по-късно мъжът изгуби съзнание и рухна на мястото, където стоеше.
Вече всички контрольори, асистенти и няколкото техници на площадката гледаха. Всички стояха като замръзнали, неспособни да проумеят видяното току-що.
Хейгър, който още лежеше върху Бел, се огледа и откри, че всички погледи са вперени в него в очакване на обяснение. Никога в живота си не се беше чувствал толкова неспособен да го направи.
Освен ако…
Сега, когато се замисли, откри, че все пак може да направи няколко неща. Да, знаеше отговорите. Всички му хрумваха просто така.
Той остави Бел и се изправи.
— Всички вън! — изкрещя той. — Веднага. Това е заповед.
Трийсет секунди по-късно беше останал сам в сградата. Другите дори бяха отнесли Коб и Бел. Хейгър отиде при металната стълба, която водеше към неговия етаж, и на половината път, откъдето можеше да огледа работната площадка със станциите отгоре, се спря. Плъзна поглед над огромното помещение и установи, че очите му са привлечени от нещо в далечния ъгъл близо до тоалетните и склада.
Това беше горивният резервоар за фурната и генератора. Той беше огромен. Всъщност представляваше ремарке на голям бензиновоз, пренесено дотук на борда на един С-5 и избутано до мястото. Различни маркучи го свързваха с отоплителните и енергийни системи на сградата. Хейгър се спусна по стълбите и спринтира напряко през огромното помещение към цистерната.
Маркучите бяха закрепени към различните отвърстия с големи скоби, стегнати с болтове. Макар Хейгър да нямаше никаква представа как се работи с тях, с един само поглед разбра какво е нужно, за да ги разхлаби. Необходимите инструменти, без съмнение същите, които бяха използвани, за да бъдат стегнати — лежаха на лавиците в шкафа на шест метра от цистерната. Хейгър отиде до лавиците, грабна трите ключа, които намери там, и ги отнесе при най-близкото отвърстие, стърчащо от цистерната. Първият ключ, който опита, се оказа по мярка и той успя да развие болта без усилия.