Драйдън остана доста време безмълвен. Изражението му беше безизразно, докато стоеше там и позволяваше на хората да разгледат добре лицето му.
След три секунди настъпи очакваната реакция. Жена, седнала на първия ред, присви очи и тихичко зашепна нещо на мъжа до себе си. Мъжът, вторачил поглед в Драйдън, изведнъж трепна.
След десет секунди всички вече знаеха, защото или се бяха сетили сами, или хората около тях им бяха казали. Започнаха да се озъртат, търсейки с очи изходите или някого с по-голям авторитет.
— Значи ме разпознахте — проговори Драйдън.
Разговорите отново заглъхнаха. Всички очи се вторачиха в него.
— Аз съм онзи тип с мръсната бомба — продължи Драйдън. — Също така съм и мъртъв. Това са две основателни причини да не стоя пред вас.
Дистанционното за проектора лежеше на пода. Драйдън се наведе, вдигна го и натисна бутона за показване на диапозитивите. Неговото собствено лице изпълни екрана над главата му — едно от така наречените съставни изображения, което беше излъчвано по телевизиите, когато започнаха да го преследват.
— Казвам се Сам Драйдън — обяви той. Натисна отново бутона напред и съставното изображение бе заменено от оригиналната снимка. Ярки цветове вместо оттенъци на сивото. Усмивка вместо каменно лице. До него Триш, а Ембаркадеро и заливът на Сан Франциско зад тях вместо празен фон.
— Ето и още няколко за по-пълна представа — каза той.
Натисна пет пъти последователно бутона, минавайки през другите моментални снимки, които бяха уловили онези мигове. На една от тях Триш беше примигнала, на друга — Драйдън.
— Вие и целият свят бяхте излъгани по този въпрос — обясни Драйдън. — В следващите седмици или месеци това може да се случи отново.
Отново натисна бутона. Показа се снимка на Холи и Рейчъл, направена в Галвестън, след като бяха излезли от кафенето.
Следващата снимка показваше лицата им в близък план.
— Разгледайте ги хубаво — подкани ги Драйдън. — Ако по някое време Си Ен Ен вземе да съобщава, че има жена, която се мотае наоколо с биологично оръжие, например дребна шарка, може да видите едно от тези лица или и двете заедно.
В тълпата се прояви втората реакция, която Драйдън беше очаквал. Разделението. В почти всички очи се четеше объркване, но в някои видя загриженост, напрежение, пресметливост. Очите на хора, които въобще не бяха объркани. Докато Драйдън ги наблюдаваше, тези хора започнаха да се споглеждат. Двама или трима от тях извадиха мобилните си телефони.
Значи не му оставаше много време.
— Не смятам, че повечето от вас ще повярват в онова, което ще ви кажа сега — продължи Драйдън. — На ваше място аз също нямаше да повярвам. Обаче, ако след месец или година тази жена и момиче се превърнат в обекти на преследване, вие ще се учудите, нали? Дори може да седнете с някой приятел от "Ню Йорк Таймс", за да го обсъдите от всички страни.
Видя, че номерата, които хората бяха набрали, започнаха да отговарят. Мъжете зашепнаха с длан пред устите си и заговориха настоятелно.
Колко му оставаха? Две минути? Или една?
Колкото и да бяха, щяха да му стигнат. Беше репетирал презентацията със секундомер. Трябваха му трийсет и пет секунди, за да има време да изреди всички имена и места и да ги повтори, така че хората да ги запомнят, Успя да го направи два пъти, докато полицейската охрана на Капитолия нахлуе в залата.
Глава 47.
Къщата на Сам Драйдън в Ел Сендеро беше стояла празна в продължение на повече от седем седмици. Тревата по моравата беше избуяла извън контрол. Зад отвора за пощата в коридора се бе натрупала купчина реклами, сметки и предложения за кредитни карти. Съседите бяха чукали по вратите и опитвали да надникнат през прозорците, но всички щори бяха плътно спуснати. В продължение на седем седмици не се бяха появили никакви роднини, за да проверят какво става. Нито някакви приятели.
През нощта, когато се върна, беше паднала лека мъгла. Слезе от таксито без грам багаж и закрачи по бетонната алея към входната си врата. Ключът беше зад змията от кедрово дърво до лампата, където го беше оставил.
Щом влезе, миризмата го блъсна. Облак мухи се виеше над кошчето за боклук, а водата в сифона на мивката се бе изпарила и от него се носеше миризма на канал.
Драйдън извади плика с отпадъците и го изнесе, после пусна чешмите да текат и отвори всички прозорци на жилището. Влажният нощен въздух нахлу вътре и донесе със себе си уханието на вечнозелени дървета и морска сол.
В голямата баня се съблече и започна да се изучава в огледалото. Беше отслабнал четири или пет килограма, а по кожата му личаха бледи червени следи там, където бяха притискали електродите на електрошока. Вторачи се в брадата, която си беше пуснал — рошава и неподдържана под скулите. После отвори чекмеджето на тоалетката, където държеше бръсначите си и пяната за бръснене.