Широкоформатният кадър на Ел Седеро оставаше неподвижен, докато сателитът изпълняваше новата задача. Изведнъж кадърът се премести в дясната част, близо до търговския център. Слаби и избледняващи, докато Гол гледаше, две тъмносини следи излизаха от паркинга по посока на магистралата и нагоре по входа към нея.
— Покажи ми как е изглеждал този паркинг преди шейсет секунди — нареди Гол.
Глава 5
Драйдън смени лентата на движение, за да задмине един ТИР, като караше само малко над позволената скорост, за да не привлича внимание. Видимостта на магистрала 101 беше по-добра, отколкото в града. Макар да следваше крайбрежната ивица, същевременно пътят се изкачваше, излизайки над мъглата.
Засега целта му беше единствено да увеличи разстоянието между тях и Ел Седеро. Щеше да реши в каква посока да поеме, след като чуе края на историята от Рейчъл. През последната минута тя беше потънала в мълчание, обмисляйки какво да каже. Накрая се обърна към него.
— Преди да кажа каквото и да било, трябва да направя нещо, за да ми повярваш — започна тя.
— Преследват те мъже с автомати. Каквото и да става, няма нужда да ме убеждаваш, че е истина.
— Може да започнеш да мислиш другояче, когато научиш повече.
Тя погледна надолу към ръцете си, които потупваха в ритъм по коленете. Каквото и да се готвеше да направи, то явно я караше да нервничи.
— Да знаеш — каза тя, — че това ще те изплаши.
— Повече от случилото се тази нощ?
— Много повече.
Тя силно издиша и преди Драйдън да успее да отговори, му нареди:
— Намисли си четирицифрено число. Случайно, а не част от телефонния ти номер или нещо друго, което някой би могъл да знае. Не го казвай на глас, само си го помисли. Стисни устни, за да не го кажеш случайно.
Драйдън стрелна поглед към нея, питайки се дали не е шега, но очевидно не беше. Тя се бе вторачила в него, а безпокойството протичаше през нея като електрически ток.
Драйдън отново се съсредоточи върху пътя и се зае със задачата. Стисна устни. Пренебрегна числа, които имаха някакво значение за него. Остави съзнанието си свободно да се рее и да избере напълно случайно число: 6724. Представата за него едва се беше оформила, когато Рейчъл го повтори:
— Шест хиляди седемстотин двайсет и четири.
Той се обърна и вторачи поглед в нея. Тя също впи очи в него. Пикапът стигна до разделителната лента и гумите засвириха. Драйдън го върна в лентата и отново се съсредоточи върху пътя. Няколко секунди не можа да измисли какво да каже. Никога преди не се беше срещал с нещо невероятно, но същевременно действително.
Погледна я отново. Тя още очакваше неговата реакция. Той се обърна напред и си помисли: кажи антилопа, ако чуваш това.
— Антилопа — повтори Рейчъл.
Кърен вдигна сто и петдесет, лавирайки между колите по магистралата.
— Намират се на седем и половина километра пред вас — каза Гол по мобилния телефон. — Спазват ограничението на скоростта, така че след минути ще ги настигнеш. Следващият изход е на повече от трийсет километра нататък.
— Разбрано — отговори Кърен, макар да беше сигурен, че Гол вече е затворил.
Понякога работата за Гол беше като да работиш за Бог. Неговите източници на познания сякаш граничеха с всемогъществото, макар да си оставаха напълно скрити. Освен това човек се пазеше да го ядоса. Кърен нямаше да се изненада, ако научи, че Гол може да превръща хората в стълбове от сол.
— Можеш просто ей така… да четеш мислите ми? — попита Драйдън.
Усети как съзнанието му се опитва да подреди всичко ставащо, но не смогва.
— Четеш не е точната дума — отговори Рейчъл. — Така излиза, че го правя нарочно. По-скоро е като чуване. Просто се случва. Дори не мога да го изключа.
— Значи чуваш всичко? Всяка мисъл, всяка идея?
Рейчъл кимна.
— Доколкото знам, да. Понякога е объркващо, защото не мога да различа моите собствени мисли от нечии чужди. Когато се уловя да мисля: би било кофти да ме застрелят точно сега, трудно е да разбера дали е твоя мисъл или моя. Но повечето мисли, да, повечето, мога да кажа, че са твои. — След това добави по-тихо:
— Мога да кажа, че си мил човек и ме харесваш и че когато си с мен, ти напомням някого. И това те прави едновременно щастлив и тъжен.
В съзнанието на Драйдън пропълзя напрежение. Нима сега ще трябва да цензурира мислите си? Всяко глупаво, случайно нещо, което му хрумва? Дали изобщо е възможно да го прави?
— Не се тревожи за това — каза Рейчъл.
Трябваше му секунда, за да осъзнае какво се беше случило току-що: тя отговори на негова мисъл, която дори не беше произнесъл.