Час по-късно, изкъпан и преоблечен в чисти дрехи, започна да обикаля стаите в дома си. Миризмата на гнило се беше разнесла, но той остави прозорците отворени. Опита се да си спомни кога за последен път беше отварял някой от тях, но не можа. А колко пъти изобщо не си беше правил труда да вдига щорите?
Когато най-накрая отново затвори всички прозорци, тишината в къщата го изненада. Винаги ли е било така? Такава мъртвешка тишина, че всяко металическо прищракване на вентилационната система се чуваше ясно.
Отиде в спалнята и се просна върху завивките. Макар да бе изтощен, мина сякаш цяла вечност, преди да успее да заспи.
Стоеше на мокрия пясък на плажа и наблюдаваше залеза. Денят беше мъглив и слънцето беше кървавочервено в мига, когато докосна хоризонта.
Зад него беше дъсчената пътека, а долу на брега горяха лагерни огньове. На стотина метра нагоре по плажа лаеше куче. Малки деца си подхвърляха фризби.
— Здрасти.
Женски глас. Драйдън се обърна. Стоеше там, на шест метра от него до огъня, който беше запалил преди няколко минути.
Казваше се Райли. Работеше в художествена галерия. Беше я срещнал няколко дни след като се беше прибрал вкъщи и си бе обръснал брадата.
Той прекоси пясъка до нея и тя потъна в обятията му. Стояха прегърнати дълго време, заслушани в пукота на дървото в огъня, смеха на децата и лая на кучето в далечината. Не беше сигурен как ще се развият нещата с нея, но му харесваше да са заедно. Тя, изглежда, също обичаше да е с него. Засега това беше напълно достатъчно.
Седнаха на одеялото и наблюдаваха как сумракът отстъпва място на нощта. Когато се показаха първите звезди, съседите на Драйдън през две къщи от неговата, дойдоха с деветгодишното си момченце. Драйдън им махна и те се присъединиха към него и Райли. Петимата седяха и си приказваха, докато нощта ставаше все по-тъмна и извън кръга на огъня захладня.
Беше четири без петнайсет сутринта. Драйдън лежеше буден, а Райли дишаше спокойно до него. Той внимателно махна ръката ѝ от гърдите си, измъкна се леко изпод завивките и стана.
В килера до кухнята намери бележник. Седна на бюрото, отвори чекмеджето и затърси с поглед нещо за писане, но единственото, което откри, беше един маркер. Свали капачката и започна да драска тромаво с него. Думите заблестяха черни от мастилото.
"Здрасти, Сам. Нищо не казвай на глас, защото през по-голямата част от времето към прозорците ти са насочени лазерни микрофони. Вътре в къщата няма нищо скрито. Нито бръмбари, нито камери."
Когато завърши с писането, пулсът му беше започнал да блъска в ушите.
Не би трябвало да си близо до мен. Трябваше да си на другия край на света, помисли си той.
Отново долепи маркера до листа.
"През по-голямата част от последните месеци бях много далече и скоро отново ще бъда. Обаче трябваше да видя как си. Трябваше да разбера дали хората, които те наблюдават, имат някакви други планове. Исках да знам дали не си в опасност. Мисля обаче, че беше прав: наблюдават те за всеки случай, ако се появя. Мисля, че рано или късно ще се откажат и от това. Изглежда вече им досажда."
Не можеш да рискуваш да се срещнем лично — помисли си Драйдън, — дори ако смяташ, че е безопасно. Бих дал всичко, за да те видя, но не мога да рискувам.
"Знам. Обещавам."
С Холи добре ли сте? В безопасност?
"Да. Това е другата причина да съм тук: да ти кажа, че сме добре. Дори повече от добре. Там, където живеем, е топло. Холи работи като лекар за местните и двете учим езика. Има много деца на моите години. Животът ми никога не е бил такъв: толкова щастлив."
Драйдън се вторачи в думите на листа. Стоплиха го толкова, колкото огънят на плажа.
"Сам, ти също ми се струваш по-щастлив. Отдавна не съм те наблюдавала, но си личи. Ще послушаш ли съвета ми? Ще бъдеш ли отново нечий татко?"
Той се засмя под мустак. Не бързай толкова — помисли си. — Тя и аз имаме по една четка за зъби в апартамента на другия. Засега сме стигнали дотук.
Нарисува усмихнато личице на листа и до него написа:
"Знам, знам, не е моя работа."
Откри, че дълго време не е в състояние да оформи мисъл в отговор. Съзнанието му беше прекалено изпълнено с чувства — истински ураган. Изведнъж действителността се стовари върху него: Рейчъл беше тук. Беше тук, само на километър и половина от него. Само да се втурнат един към друг, и след няколко минути…