Но не можеха. Никога.
Сълзи опариха очите му. Той примигна и прогони тъгата. Рейчъл можеше да се разстрои.
Отново започна да пише.
"Сам, и ти ми липсваш. Чакам да спре да боли толкова, но част от мен не иска тази болка да изчезва, защото тя е наша. Само наша, твоя и моя, и не искам да я изгубя. Колкото и това да изглежда безсмислено."
Не е безсмислено — помисли си Драйдън. Маркерът остана няколко мига неподвижен, после започна отново да пише.
"Трябва да ти кажа нещо."
Какво?
"Чувал ли си някога хората да си казват, че срещата им не е била случайна?"
Да.
"Срещата ни не беше случайна."
Драйдън зачака останалото.
"Нещата, които мога да правя, но които не помнех, когато се срещнахме, аз все пак можех да ги правя, макар и без да го осъзнавам."
Контролният пост във Фресно — помисли си Драйдън — Ченгето, което ни пусна.
"Да. Но го направих и преди това."
Минаха няколко секунди. Драйдън си представи как Рейчъл обмисля какво да каже някъде там навън.
В този момент започна да пише.
"През двата месеца, докато ме държаха в онова малко помещение тук в Ел Седеро, играех една игра в главата си. Правех го, когато се страхувах или се чувствах твърде самотна. Играта беше да си представям, че мога да почувствам други хора далеч извън сградата. Цял град, пълен с хора. Казвах си, че мога да усетя техните чувства: малките деца бяха като кученца, а старите хора като дълбока вода без никакви вълни. Обаче в града имаше един човек, върху когото най-много обичах да се съсредоточавам. Човек, който изглеждаше силен. Човек, корав като войниците, които ме пазеха на това място, но не толкова бездушен като тях. Всичко в този човек изглеждаше добро и в най-лошите си мигове върху него съсредоточавах съзнанието си, за да не се страхувам толкова. Не знаех дали не си измислям всичко това, или е истина.
Толкова пъти си мислех да се опитам да се махна от това място. Дори знаех накъде да тичам, ако успея. Бях виждала често дъсчената пътека в мислите на войниците. Обаче идеята за това да съм сама в тъмното и да ме преследват, беше плашеща. Затова почти всяка вечер си фантазирах как бягам и си представях мястото, където двете дъсчени пътеки се срещат. В моята фантазия този човек от града, човекът, който ме караше да се чувствам в безопасност, щеше да ме чака, когато стигна там."
Въпреки болката Драйдън се усмихна.
Нощните кросове.
Натрапчиви идеи, които идваха на пристъпи.
Измъкваха го по всяко време през нощта на дъсчената пътека. До кръстовището, където стоеше дълго, без да знае каква е причината.
Изведнъж реши, че Рейчъл също се усмихва. Дори се смее, макар и през сълзи.
"Съжалявам."
Аз не съжалявам — прошепна Драйдън в дълбоката тишина.
"Зная."
Благодарности
Едно от най-хубавите и същевременно смиряващи неща в това да си писател: виждаш лично работата, която другите вършат, за да може книгата ти да заживее, и осъзнаваш, че без тях ти никога не би успял. На тези хора не мога да се отблагодаря:
На моя агент Джанет Рийд, която ме мобилизира с точната смес от окуражаване, ругатни и различни заплахи за физическа разправа, и за това, че е най-забавният човек, с когото да участваш на писателска конференция. На моя редактор, Кейт Кала, която няколко пъти преработва текста и всеки път правеше книгата по-добра. На Хана Вратен и много други, които движат всичко в "Сейнт Мартин Прес енд Минътаур": Сали Ричардсън, Матю Шеър, Анди Мартин, Пол Хокмън, Ектор Дсжан, Касандра Галантс, Амели Литъл, Боб Беркел, Индия Купър — сигурен съм, че съм пропуснал стотици имена. Благодаря на Поя Шахбазиян от "Ню Лийф Литерари & Мидия", и на Стийв Йънгър от "Маймън, Грийнспан, Файнман, Фокс, Роузенбърг & Лайт‘ . Големи благодарности на Майкъл де Лука, Джъстин Лин, Илейн Чин и Адам Козад. Също така на Лин Харис и на всички от "Уорнър Брадърс".
Каталог, нови и очаквани заглавия. Промоции с големи отстъпки и още на нашия интернет адрес www.bard.bg
Бележки