— Съжалявам — обади се Рейчъл, — но не мога да чакам да кажеш нещо, ако искаш.
Дълго време Драйдън кара мълчаливо, вторачил поглед в разделителните линии, които прелитаха край тях.
— Как го правиш? — попита той накрая. — Как работи?
— Не знам.
— Винаги ли си можела да го правиш?
— Поне през последните два месеца. Колко време преди това — нямам никаква представа.
По свой начин тя прозвуча толкова объркана, колкото се чувстваше и той.
— Знам, че не работи на големи разстояния — добави тя. — Ако искаш да останеш сам, просто трябва да се отдалечиш малко.
Драйдън още усещаше странната хладина по слепоочията си. Не беше изчезнала, откакто я усети за пръв път на насипа пред магистралата. Сега, когато се замисли за това, се запита дали е била там преди това — в града, на дъсчената пътека в първите мигове, когато срещна Рейчъл.
— Тази хладина е от мен — обясни тя. — Каквото и да прави мозъкът ми, другите го усещат по този начин. — Каза го тихо и наранено, извинително. Драйдън почти можеше да прочете нейните мисли. Не мисли, че съм ненормална. Моля те, не ме изоставяй.
— Едва го усещам — каза той. — Не се притеснявай.
Тя кимна и вдигна крака на седалката, обхващайки коленете си с ръце. Седнала така, изглеждаше много дребничка.
Четири минути докато надминат пикапа. Оттук Кърен не можеше да види стоповете му заради изкачванията и завоите на магистралата, но беше направил нужните сметки наум.
Погледна през рамо към средната седалка, където седяха трима от хората му с приготвени оръжия.
Не видя удоволствие по лицата им. Той също не изпитваше нещо, което дори леко да прилича на удоволствие. Работата трябваше да се свърши и толкоз. Ни повече, ни по-малко.
— Не си правете труда да обездвижвате пикапа. Направо открийте огън на месо. Първо момичето.
— Мястото, където ме държаха, беше като болница, като изключим това, че беше празна — започна да разказва Рейчъл. — Бях само аз и хората, които ме държаха там.
— Оттам ли избяга днес?
Момичето кимна.
Драйдън се опита да си го представи. Ел Седеро беше доста малък град. Трудно можеше да се сети за нещо, което да прилича на изоставена болница. Той се замисли за района, откъдето преследвачите на Рейчъл, изглежда, бяха дошли. Районът точно зад веригата от дюни. Там имаше бизнес парк — четиресет хектара добре поддържани площи с разпрострели се на всички страни едно-и двуетажни сгради. От онези постройки, край които можеш да минаваш всеки ден в продължение на двайсет години, без да им обръщаш някакво внимание. Можеш да работиш там и да нямаш представа какво се случва зад съседната врата.
— Това бяха сградите — потвърди Рейчъл. — Онази, в която ме държаха, беше самостоятелна и съвсем в края.
Драйдън я изчака да продължи. Още седеше, обхванала с ръце коленете си. Беше вторачила поглед напред в нощта, която тичаше срещу тях.
— Преди два месеца се събудих там — заговори тя.
— Бях вързана за болнично легло. Не знаех нито къде съм, нито коя съм. От време на време се появяваше един рус лекар, за да включи система в ръката ми или да я махне. Друг път идваха други мъже, същите, които ме преследват днес, и развързваха ремъците. По-късно идваха отново, за да ме вържат. Никой не говореше с мен, колкото и да питах. Никой не искаше да ми каже какво става с мен и защо.
Драйдън почувства как ръцете му стиснаха волана по-силно.
— През първите дни понякога — продължи момичето — улавях странни мисли в главата си. Известно време си мислех, че са спомените ми, които се връщат. Но това не продължи дълго, защото бяха прекалено странни. Например някои бяха мислите на мъж за неговата жена — от негова гледна точка. Тези мисли ставаха много по-шумни, когато русият или някой от останалите влизаше в стаята, и в един момент аз разбрах, че наистина ги чувам.
Драйдън надмина друг ТИР. Пред него пътят напред лежеше пуст и тъмен в продължение на километър и половина, дори повече.
— Всичко, което знам, научих от мислите им — каза Рейчъл. — На хората в тази сграда. То не беше много, защото и те не знаеха повече. Бяха получили задачата да ме държат там, но и те не знаеха откъде съм. Знаеха, че мога да чувам мисли — бяха предупредени за това — но никой не им беше казал защо мога да го правя, как съм станала такава. Така че и аз също не знам.
— Сигурно са знаели други неща. За кого работят… правителството, фирма или някой друг.
— Беше трудно да науча от тях нещо за това. През повечето време не бяха достатъчно близо до мен, за да ги чувам какво мислят. Дори и да бяха, почти никога не ми беше от полза. Ще се изненадаш колко са разхвърляни човешките мисли. Чуваш малки откъси от спор, който човекът води с някого, и те се повтарят отново и отново. Вероятно неща, които му се иска да беше казал. Понякога чуваш само песен в главите им. Рядко чуваш важни неща за техния живот: името им, работата — нещо подобно. Например ти колко често мислиш за своето собствено име?