Чувстваше очите на сателитите върху си като кръстчето на оптика. След като се бяха отдалечили от мястото на катастрофата, беше мислил единствено за различните шпионски сателити, с които бе работил в "Копой", и подобренията в техните възможности, на които беше станал свидетел през тези шест години. Оттогава бяха минали още няколко години.
Рейчъл мълчеше. Седеше с ръце в скута. Сигурно беше нервна, но добре го прикриваше.
Пред тях зеленият светофар стана жълт. Драйдън намали и спря.
— След по-малко от минута ще сме там, където отиваме — каза той.
Рейчъл кимна.
— Харесвам плана ти. Толкова е… различен.
— Такъв трябва да е.
Рейчъл се загледа напред през прозореца, оглеждайки се за тяхната цел.
— Откъде знаеш за това място? — попита тя.
— Жена ми и аз се срещахме тук, когато бяхме деца.
— Ще бъде ли опасно? Имам предвид хората вътре?
Драйдън поклати глава.
— Те тренират през цялото време за това, в случай че наистина стане така. Това ще бъде още една тренировка.
— Обаче със сигурност ще ги ядоса.
— Когато всичко свърши, ще им направя дарение.
— Да се надяваме.
На екраните пикапът отново потегли и прекоси кръстовището. Продължи да се движи още трийсетина секунди, след това намали и спря до бордюра. Намираше се на три преки от болницата и далеч от всички останали сгради, които техниците бяха предсказали. Хората му веднага взеха да ровят в писмените си бележки, докато Лаури трескаво търсеше данни в информационните бази, за да установи каква е сградата, пред която беше спрял Драйдън.
Вратите на пикапа се отвориха, Драйдън и момичето излязоха и се затичаха. Двамата спринтираха по дългата алея към главния вход на постройката. Гол се беше вторачил в монитора, който показваше най-широкоформатния кадър на мястото. Планът и външният вид подсказваха едноетажен хотел с малки стаи и дълги коридори. Сателитите успяваха грубо да очертаят телата вътре, разчитайки инфрачервените лъчи направо през покрива. Яснотата на образа беше силно редуцирана, но все още беше достатъчна, за да се установят размерите и очертанията на всяка фигура.
Изглежда всички спяха, разбираемо по това време.
Гол се приближи към най-близкия екран. Нещо в тези спящи фигури го смущаваше, но не можеше да разбере какво.
— Разбрах — обади се Лаури. — Това е интернат.
Инженерите се спогледаха. Какво място беше това, че да излъжеш сателитите?
Гол изведнъж разбра какво го беше смутило в спящите фигури. Всички бяха дребни. Всички бяха деца.
— Мамка му — изруга той.
Разбира се, всички врати щяха да бъдат заключени. Но това нямаше значение. А и целта не беше да влязат тихо. Всъщност това беше твърде далече от техните планове. Както тичаше, Драйдън се наведе и вдигна тежък декоративен камък, който лежеше отстрани до пътеката. Когато с Рейчъл стигнаха, той го запрати през прозореца до лявата врата. Празната рамка беше твърде тясна, за да мине Драйдън, но Рейчъл се справи без затруднения. Секунда по-късно тя отвори вратата отвътре.
Хукнаха по коридора, докато стигнаха до първото разклонение. Тогава Драйдън спря и се обърна към нея:
— Нали знаеш какво да правиш? — попита той.
Рейчъл кимна.
— Добре. Когато излезеш, бягай на изток. Това е посоката, в която се движехме с колата. Ще се срещнем на пет преки от тук. Но и тогава ще се движим на разстояние един от друг.
— Разбирам — отговори тя.
Той я потупа по рамото.
— Хайде сега да вдигнем малко шум.
Те се разделиха и поеха по отклоняващите се в противоположни посоки коридори. Драйдън забеляза копчето на системата за противопожарна тревога на двайсетина метра пред себе си, но преди да успее да счупи стъклото и да го натисне, воят на стодецибеловата аларма разкъса нощната тишина. Рейчъл го беше изпреварила.
Гол нямаше нужда от звук, за да разбере какво се е случило. Всички спящи фигури се събудиха едновременно и реагираха в съвършена хармония. Беше сюрреално да гледаш случващото се отгоре. След секунди се изсипаха по коридорите.
Тогава фигурата на Рейчъл изчезна сред морето от останали деца. Драйдън щеше да е по-лесно различим, защото беше по-висок от тях, но с толкова хора на едно място, коридорите се превърнаха в реки от бяло-сини топлинни точки. Дори по-лошо, фигурите на учители или каквито там други възрастни живееха непрекъснато в интерната, започнаха да излизат от различните крила на сградата, за да се опитат да овладеят хаоса. Когато тълпата се излееше на улицата, нямаше как да различат Драйдън сред тях.