Драйдън крачеше сред морето деца, които се носеха към най-близкия изход. Докато се движеше сред тях, чу слух, който се разпространяваше сред тълпите по-бързо, отколкото ги носеха краката им. Носеше се от човек на човек със скоростта на взривна вълна от мястото, където Рейчъл го беше пуснала: Не е пожар, а изтичане на газ. Затова се отдалечете колкото може повече от сградата.
Гол се беше отдръпнал от екрана и наблюдаваше как всичко се разпада пред очите му. Хората се изливаха от вратите на интерната и хукваха във всички посоки. Ако се бяха спрели на разстояние една или две преки, мирандите сигурно щяха да успеят да ги проследят като група и да забележат всяко измъкване от нея. Така щяха да успеят да забележат Рейчъл и Драйдън.
Обаче бягащите деца и учители не се спряха след пряка или две, нито дори след пет. Започнаха да се проявяват и странични ефекти: хората в другите сгради, работниците от нощната смяна или дошлите по-рано за първата, виждайки паническата евакуация, се включиха в хорския поток.
Районът на издирване просто беше твърде голям и прекалено оживен. Чисто претоварване с информация както за сателитите, така и за инженерите.
— Шибана работа — отбеляза Лаури. Ръцете му хвърчаха по клавиатурата, за да изкомандва два от сателитите да увеличат формата на кадрите. — Децата не трябва ли просто да се подредят отвън, когато има противопожарно учение? В нашето училище поне го правехме така.
— Драйдън е помислил за това — отговори Гол.
— Откъде може да е знаел, че трябва да го направи така?
— Не е знаел — обясни Гол. — Но е знаел, че не знае. Чат ли си?
— Не — призна Лаури. След това се обърна към най-близкия от инженерите и нареди:
— Кадър двайсет и шест на два по два километра. Можем да го пипнем.
— Не, не можем — възрази Гол. Взе телефона си и отново излезе от помещението.
Глава 8
Пустинята лежеше в медитативно спокойствие под розовеещото небе, чакайки зората. Драйдън караше джипа "Чероки" не по-бързо от рядко срещаните коли, които идваха от Палмдейл на север и влизаха в пустинята.
Той и Рейчъл бяха взели колата от паркинг на повече от километър и половина по-нататък от интерната.
След двайсетина километра смениха регистрационните номера с други, които преди това задигнаха. После първо поеха на изток през долината Сими и северната част на Сан Фернандо, след това нагоре през каньоните и влязоха в пустинята. Драйдън беше избрал възможно най-оживения път като предпазна мярка срещу повторното им откриване от сателитите.
Заради всичко това едва сега започна да се отпуска. Тъй като нямаше как да познава възможностите на сателитите, не беше сигурен, че номерът с интерната ги е преметнал. Беше подготвен всяка насрещна кола да започне да бълва автоматичен огън. През цялото пътуване държеше мозъка си зает единствено със сценарии за реакция и възможни процедури срещу всякакви форми на атака, включително от небето. Тези планове трябваше да се променят, за да подхождат на всеки участък от пътя, по който се движеха.
Най-сетне изпита увереност, че ако трябва да очакват неприятности, досега те вече щяха да са се случили, затова позволи на сценариите постепенно да избледнеят.
Рейчъл видимо реагира на промяната, сякаш Драйдън беше изгасил жужащо радио.
— Как успяваш да го правиш? — попита тя. — Как може да се съсредоточаваш до такава степен?
— Това е стар номер. Научаваш го с течение на времето и практиката.
Известно време пътуваха в мълчание. Пустинята и магистралата още бяха сумрачни, но пред тях и от лявата им страна планината Сан Гейбриъл беше започнала да улавя изгрева.
— Лекарствата, които използваха… успя ли да… чуеш… как се казват? — попита Драйдън.
Рейчъл поклати глава.
— Русият не мислеше за наименованието. Все едно беше неговото собствено име… вече го знаеше и нямаше за какво да мисли за него.
— Само едно определено лекарство ли беше?
Рейчъл кимна.
— И винаги ти го е вливал със система?
Още едно кимване.
— Какъв цвят беше? Имам предвид течността.
Рейчъл се замисли.
— Прозрачна, но някак си синкава. Цветът едва се долавяше.
— Когато ти я даваха, тя те приспиваше след две до три минути, нали?
— Да.
— И точно преди да заспиш, ръцете ти започваха да треперят, а в устата се появяваше вкус на горчица, без да си яла такава?
Тя се вторачи в него.
— Да.
Драйдън кимна.
— Да, има шепа лекарства, които се използват за разпит по време на сън. Това е най-разпространеното — Той погледна към нея. — Паметта ти ще се върне, но не веднага. Ще отнеме седмица, а може и малко повече.
Реакцията ѝ на тази новина беше сложна. От една страна, в очите ѝ проблесна облекчение, но то почти веднага беше заменено от нещо, което много приличаше на страх. Или най-малкото безпокойство. Драйдън си помисли, че знае защо.
В Росамонд спряха пред ресторант от веригата "Бъргър Кинг". В конзолата на джипа имаше доста дребни пари, включително няколко смачкани еднодоларови банкноти. Струваше им се погрешно да ги вземат, макар и от кола, която бяха откраднали, но просто беше нужно да го направят.
Поръчаха си бургери и картофки и занесоха таблите си на една маса отвън. На слънчевите лъчи всяко парче хром по паркираните коли блестеше като острие.
Драйдън осъзна, че за пръв път вижда Рейчъл на светло. Очите ѝ бяха по-тъмни, отколкото му се бяха сторили — тъмнокестеняви като косата. Видяха се и други подробности, невидими в мрака: момичето беше кожа и кости, ръцете му бяха покрити със синини, получени по различно време. Издайнически знаци за връзването с каишки, червена подутина, където е бил абокатът.
Спомни си за дъсчената пътека и как се блъсна в него на кръстовището. Ако не беше там, какво ли щеше да се случи с нея? Можеше да поеме на север по пътеката. Сама знаеше, че пътят на юг беше затворен. Може би щеше да скочи на бреговата ивица и да побегне на север. Каквото и да беше направила, щяха да я хванат за не повече от две минути.
Тя седеше вперила очи в таблата си. Вятърът си играеше с косата ѝ.
— Съжалявам — промълви.
— За какво?
— За това. Че се забърка в тази история. Съжалявам.
— Няма за какво. Всичко е наред.
— Какво е наред? — попита тя. — Не можеш да си отидеш у дома. Където и да отидеш, те ще…
— Стига — каза той колкото можеше по-меко.
Тя млъкна и задържа погледа му.
— Нали можеш да чуваш мислите ми — продължи той. — Ако можех да върна времето и да не бъда там снощи, щях ли да го направя?
Челото ѝ се сбръчка. Тя отново сведе очи към масата и едва доловимо каза:
— Благодаря!