Тя се вторачи в него.
— Да.
Драйдън кимна.
— Да, има шепа лекарства, които се използват за разпит по време на сън. Това е най-разпространеното — Той погледна към нея. — Паметта ти ще се върне, но не веднага. Ще отнеме седмица, а може и малко повече.
Реакцията ѝ на тази новина беше сложна. От една страна, в очите ѝ проблесна облекчение, но то почти веднага беше заменено от нещо, което много приличаше на страх. Или най-малкото безпокойство. Драйдън си помисли, че знае защо.
В Росамонд спряха пред ресторант от веригата "Бъргър Кинг". В конзолата на джипа имаше доста дребни пари, включително няколко смачкани еднодоларови банкноти. Струваше им се погрешно да ги вземат, макар и от кола, която бяха откраднали, но просто беше нужно да го направят.
Поръчаха си бургери и картофки и занесоха таблите си на една маса отвън. На слънчевите лъчи всяко парче хром по паркираните коли блестеше като острие.
Драйдън осъзна, че за пръв път вижда Рейчъл на светло. Очите ѝ бяха по-тъмни, отколкото му се бяха сторили — тъмнокестеняви като косата. Видяха се и други подробности, невидими в мрака: момичето беше кожа и кости, ръцете му бяха покрити със синини, получени по различно време. Издайнически знаци за връзването с каишки, червена подутина, където е бил абокатът.
Спомни си за дъсчената пътека и как се блъсна в него на кръстовището. Ако не беше там, какво ли щеше да се случи с нея? Можеше да поеме на север по пътеката. Сама знаеше, че пътят на юг беше затворен. Може би щеше да скочи на бреговата ивица и да побегне на север. Каквото и да беше направила, щяха да я хванат за не повече от две минути.
Тя седеше вперила очи в таблата си. Вятърът си играеше с косата ѝ.
— Съжалявам — промълви.
— За какво?
— За това. Че се забърка в тази история. Съжалявам.
— Няма за какво. Всичко е наред.
— Какво е наред? — попита тя. — Не можеш да си отидеш у дома. Където и да отидеш, те ще…
— Стига — каза той колкото можеше по-меко.
Тя млъкна и задържа погледа му.
— Нали можеш да чуваш мислите ми — продължи той. — Ако можех да върна времето и да не бъда там снощи, щях ли да го направя?
Челото ѝ се сбръчка. Тя отново сведе очи към масата и едва доловимо каза:
— Благодаря!
Пустинни птици кръжаха над ресторанта. Кацнаха и започнаха да подскачат на няколко метра от масата. Рейчъл ги гледаше и те станаха причина за първата нейна усмивка, която Драйдън видя. Тя накара очите ѝ да блеснат. После хвърли на птиците последните картофки. Беше погълнала храната си за минути. Мазна храна от ресторант за бързо хранене, но очевидно най-доброто, което беше яла през последните два месеца. Минута по-късно птиците вече ги нямаше, издигнаха се във високи арки над паркинга и покритата с храсталаци пустош. Рейчъл ги наблюдаваше, очите ѝ поемаха безкрайното открито пространство около тях, равната повърхност на пустинята, проснала се чак до планините. Драйдън се запита как ли ѝ се струва, след като е прекарала два месеца в една стая.
— Как избяга? — попита той.
Рейчъл захапа долната си устна.
— Направих нещо много лошо. Искам да кажа, че беше единственото, което успях да измисля. Като казвам, че съжалявам, това е самата истина. Обаче… беше лошо.
Драйдън мълчаливо чакаше.
— Снощи русият ми даде лекарството в седем, както всяка вечер. Събудих се малко преди три сутринта. Също както всяка нощ. Обаче когато се събудих този път, той дойде с друго пликче с лекарство. Преди това никога не се беше случвало. И не беше обичайното лекарство. За това мислеше. Беше нещо, наречено барбитурат. В пликчето за вливане имаше достатъчно, за да ми спре сърцето. Предполагам, че това е била и целта.
— Боже.
— Казах му, че зная какво е това. Той се обърка, но не спря да прави това, което му бяха наредили. Тогава му казах нещо друго. Нещо, което бях чула в мислите на войниците, когато ме връзваха за през нощта. Фактът, че беше истина, сигурно ми помогна да звуча убедително. — Тя замълча за миг. — Имаха заповед да го вържат и сложат в буса с трупа ми и да закарат и двама ни до кариера за чакъл на петдесетина километра северно от Ел Седеро. По пътя щяха да увият главата му с домакински станиол, за да го задушат, и щяха да го погребат върху мен.
Драйдън си представи сцената. Мъжът, застанал там, слушайки думите ѝ, които знае, че са истина. Защото знае за какъв човек работи.
— Какво стана после?
— Попитах го дали знае как действа охранителната система на сградата. Отвърна, че не знае. Казах му, че знам толкова, колкото наемниците, което значи всичко. Казах, че ще му помогна да избяга, ако след като излезем, ме пусне да си вървя. Съгласи се. Беше готов да го направи, защото знаеше, че не може да ме излъже. Стигнахме до задната врата на сградата. Казах му кода, за да изключи алармата. Обаче не му казах, че зад сградата има детектори за движение и че няма как да се изключат.