Драйдън реши, че знае какво ще последва. Ако тя се чувстваше зле заради станалото, той беше готов да се почувства добре вместо нея.
— Казах му, че трябва да тичаме — продължи тя. — Отворихме вратата, преброихме до три и хукнахме. Той мина пет-шест метра, преди да светнат прожекторите и да залеят всичко със светлина. В този момент осъзна, че не го бях последвала. Обърна се и ме видя още да стоя на прага. Тогава разбра. Обаче вече нищо не можеше да направи. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича. Излязох и се скрих в един храсталак до стената. В този момент войниците изскочиха и се впуснаха след него. Изчаках, докато се изгубят от погледа ми, и тогава побягнах, но в обратната посока. Десет секунди по-късно чух изстрелите. Не знам каква преднина успях да спечеля с това. Може би минута. Видях фенерчетата им зад мен доста скоро след изстрелите.
В края на разказа гласът ѝ беше спаднал почти до шепот.
— Зная, че го заслужаваше — добави Рейчъл, — но не ми харесва да си казвам, че си го беше заслужил.
Върнаха се отново на пътя. Стигнаха до магистрала 58 и поеха на запад към Сан Гейбриъл. После Бейкърсвил. Изкачвайки се по подножието на планината, Драйдън погледна в огледалото за обратно виждане. Пустинята Мохаве проблясваше на слънцето като разпръснати парченца строшено стъкло. Като разбитите руини на някой древен град.
Каквато и да е информацията в главата ми, те са ужасени от нея. Уплашени са така, както се плашат хората, щом става дума за наистина големи неща. Като болести. Като война. Имам усещането… че нещо се готви.
На пътническата седалка Рейчъл потрепери. Погледна към Драйдън.
— Плашещо е да чакаме цяла седмица, за да разберем какво знам — отбеляза тя. — Каквото и да е, може би ще успея да предупредя хората, стига да си спомня.
Драйдън се замисли за лекарството, което ѝ бяха дали. Спомни си местата, където беше видял да се използва — малки стаи от сгурбетонни тухли в Кайро и Тикрит, трюмове на кораби, хвърлили котва в Диего Гарсия. За няколко секунди му се стори, че неговото минало е още един пътник на задната седалка, който се е навел напред в пространството между него и Рейчъл. Той пренебрегна усещането и отново се съсредоточи върху лекарството. Върху характерните особености, които знаеше.
— Може би има по-бърз начин да стигнем до спомените ти.
Глава 9
Навсякъде можеш да си щастлив.
С годините тази сентенция се беше превърнала в един вид мантра за Гол. Нещо като морална обувалка, предполагаше той, макар да не му се искаше да мисли по този начин. Или пък организационен принцип.
Беше чул думите от приятел в колежа, който стана успешен адвокат. Веднъж този стар приятел беше разпитвал петнайсетгодишно момиче, изнасилено на купон на студентско сдружение. Момичето беше беден бял боклук от Юга, а момчетата — студенти в Тюлейн от богати семейства, лелята на единия от тях беше федерален съдия. Години след случката по време на няколко питиета този стар приятел му обясни необходимата нагласа, за да изкараш малко момиче да свидетелства и да го разкъсаш на парчета пред собственото му семейство. Въпрос на грижлива стратегия. Няма съмнение, че най-накрая ще се разплаче пред съдебните заседатели, но това е без значение, стига преди това да успееш да я изкараш лъжкиня. Да, съдебните заседатели ще изпитат желание да я защитят, да, това чувство дори ще се усили, когато тя се разреве, но ако преди това си съумял да я препънеш с нейния собствен разказ, ако си успял да го направиш както трябва, няма да изглежда, че тиранизираш горкото момиченце. Ако го изиграеш както трябва, ако, както казват футболистите, придадеш фалц на топката, тогава плачът всъщност ще работи против нея. Ще отслаби показанията ѝ. Трябва да имаш всичко това предвид, докато в подсъзнанието ти като някой стар хладилник бръмчи знанието, че клиентите ти са го извършили. Притиснали са я на земята в коридор встрани от кухнята. Музиката била толкова силна, че усещала басите с раменете и хълбоците си, притиснати в пода. Толкова силна, че хората в съседната стая не можели да чуят нейните писъци, докато и тримата негови подзащитни я изчукали. Не било негова работа да се чуди защо са го направили — моментно хрумване, твърде много алкохол, мъжете са си мъже и така нататък. Нито пък, че изглеждали фалшиви колкото си искат, когато седмица по-късно гледали разкаяно в кабинета му, а очите им били пълни единствено със страх за собственото им бъдеще. Не, неговата работа била да им помогне да спасят това бъдеще. И ако това означава да разкъса едно момиче, докато свидетелства, да го насили отново, съвестта му ще го гризе само ако ѝ позволи. А и какво от това? Той просто си вършел работата. Навсякъде можеш да си щастлив!