В мислите му проблесна името Павлов1.
— Дори преди загубата на паметта — оплака се Рейчъл — защо да ме е било страх от телефонна антена?
— Може би скоро ще научим.
Глава 11
Последните хубави мигове, които Оуен Картър можеше да си спомни, преди Пясъчния човек да започне да говори в главата му, бяха от миналото лято. Тогава взе пикапа на дядо си, навлезе в пустинята и намери една костенурка. Цял следобед я скицира, докато се печеше на слънце. В рисуването имаше покой. Знаеше го още от гимназията, където учи десет години. Обичаше простотата на задачата: направи рисунките така, че да приличат колкото може повече на обекта. Дори ги измайстори така, че да изглеждат досущ като истинския предмет. Така, както човек би ги усетил, ако го гледа отстрани. Беше работа, в която можеше да избяга, когато други неща в живота му се объркваха толкова, че не можеше да се оправи. А това се случваше непрекъснато.
Преди години чу веднъж дядо си да казва: той не е глупав. Оуен идваше от отворения плевник, ръцете му омаслени от смяната на скоростната кутия на стара камионетка "Шевролет", и чу края на разговора точно пред комарника. Дядо му разговаряше със своя приятел Карл, който държеше бакалията в Колд Спринг, няколко километра надолу по пътя. Там Оуен винаги купуваше блоковете и моливите си.
— Просто нещата трябва да му се обясняват по определен начин — продължи дядо му — и нищо не може да го разсее. В двигателния отсек може да оправи всичко не по-зле от мен.
— Роджър, какво ще стане с него, ако утре вземеш да ритнеш камбаната? — попита Карл. — Имам предвид, че макар да си само на шейсет и осем, всичко става. Сам ли ще върти сервиза? Ще може ли да се справя с парите, да покрива режийните, да поддържа оборудването? Ще се справи ли с богаташките копелдаци, които са претърпели повреда на магистралата и пристигат тук на буксир? Естествено, веднага започват да ругаят колко е скъп трудът, защото имат кофти ден и искат да си го изкарат на някого. Обаче това, така и така, е само хипотетичен казус, защото ти трябва щатски сертификат, за да въртиш сервиза, а не виждам как той ще го получи. — След това гласът на Карл стана малко по-мил. — Само казвам, че някой трябва да се грижи за него. И това няма да сме ние с Тоня. След като се пенсионирам, ще отидем на брега на Мексиканския залив. Виж, разбирам, че не ти се мисли по въпроса, но така си затваряш очите за това, какво ще стане с него, когато те няма. Трябва ти план.
Оуен остана пред вратата, чакайки да чуе какво ще отговори дядо му на това, но той нищо не каза. Възрастният човек само въздъхна и тогава Оуен чу скърцането на стола му. Правеше така, когато се облягаше назад и прокарваше пръсти през косата си.
От време на време Оуен се сещаше за този разговор, когато сутрин ядеше овесените си ядки или почистваше инструментите в сервиза.
Какво ще стане с него, когато си отидеш?
Спомени като този бяха от онези неща, които го караха да иска да рисува.
Онзи ден в пустинята завърши с такъв залез, каквито от време на време се виждат из списанията. На фона на червеното небе имаше няколко високи пухкави облака, а следата на отминал самолет бавно се разпръсваше от вятъра, който духаше високо горе. Оуен нахвърля няколко бързи скици на това и се качи на пикапа, за да се върне вкъщи. Обаче точно преди да завърти ключа за запалването, чу глас в главата му да казва: Мисля, че пипнах един.
Замръзна. Ръката му падна от ключа в скута. Той се завъртя на седалката и погледна товарния отсек на камионетката, сякаш гласът беше дошъл оттам, макар вече да знаеше, че не е вярно.
— Отбележи го — каза гласът. — Изместване от оста три седем… две? Следата на Moд е доста силна, опитай се да набереш това в нея.
Беше мъжки глас, който идваше до него сякаш от много далеч. Беше груб и завален, сякаш човекът говореше с уста, пълна с пясък.
— Малко по-добре е — каза гласът. Сега прозвуча много по-близо. — Добре, чудесно, точно така. А сега просто излез. Да, излез от стаята, схванах го.
Оуен почувства как сърцето му блъска в гръдния кош. Полудява ли? Така ли започваше?
Гласът заговори отново, сега толкова високо, сякаш беше до него в кабината на пикапа, макар все още изопачено и като през пясък.
— Как се казваш?
— Какво? — чу се Оуен да пита на глас.
— Кажи си името. Не се страхувай.
Започна да се поти. Дишането му се ускори максимално, опитвайки се да е в крак с пулса.
1
Става дума за Иван П. Павлов (1849–1936), руски физиолог и психолог, пръв описал явлението, известно днес като "условен рефлекс". — Б. Ред.