— Не си луд — каза Пясъчния човек. — Честна дума. Моля, кажи си името.
С едно-единствено импулсивно движение Оуен се хвана за ключа на запалването и го завъртя. Когато двигателят на стария пикап запали, включи рязко на скорост и натисна газта до ламарината. Пикапът поднесе леко, после гумите намериха сцепление върху отъпкания черен път през пустинята и Оуен се понесе по него.
— Не можеш да ме пренебрегнеш. Не можеш и да избягаш от мен.
Оуен завъртя бутона за включване на радиото и го усили. Радиостанцията за госпъли в Колд Спринг. Натисна предварително настроените станции и Ози Озбърн запя "Да летиш отново високо". Завъртя бутона за усилване докрай.
Обаче въпреки музиката, воя на мотора и тракането на окачването и ламарините на стария пикап, още чуваше гласа.
— Няма нужда да се боиш от мен.
За минута или две Оуен почти беше повярвал, че ще успее да го накара да се махне. Не заради музиката или който и да е друг шум, а от силното съсредоточаване да кара толкова бързо из пустинята. Бързото мислене, което се налагаше, когато се появяваха малки завои или коренища, изскочили внезапно в светлината на фаровете, принуждавайки го само за половин секунда да натисне спирачката или да извие волана. Беше точно онова мислене, което за нула време го изморяваше. Сега също го уморяваше, но също така, изглежда, отблъскваше гласа, макар и не съвсем.
Тогава видя на километър и половина пред себе си къщата на дядо си. Единственият кръг светлина в широко отворената пустиня. Не можеше да влезе с такава скорост в автомобилната алея до къщата, и то с надуто докрай радио. Как би могъл да обясни поведението си? Бяха минали години, откакто се беше забъркал в истински неприятности, но понякога все пак правеше нещо тъпо и виждаше, че дядо му е разочарован от него. Въпреки това дядо му разбираше, че той никога не е искал нарочно да греши. Това помагаше. Ала да кара като луд без някаква особена причина или най-малкото такава, която може да обясни, щеше да бъде нещо напълно различно. Не беше сигурен какво ще каже дядо му за това.
На половин километър от къщата Оуен намали на трийсетина километра в час и спря радиото. Щом го направи, гласът се върна силен като в началото.
Кажи ми как се казваш и ще те оставя на мира за известно време. Обещавам.
Оуен виждаше дядо си в откритата плевня, вътре бяха запалени големите натриеви лампи. Дядо му работеше по трактора, който мистър Соурд бе докарал миналия петък.
— Кажи ми как се казваш. Това е всичко, което искам засега.
— Оуен — каза той. По-скоро извика като от болка.
— И останалата част. Цялото име.
Този път дори не се стигна до казване. Просто си го помисли, името му се появи пред вътрешния поглед като напечатано върху рибарски билет и гласът го повтори.
— Оуен Картър. Благодаря ти, Оуен Картър.
Гласът не се появи цяла вечер, докато вечеряха, после докато гледаше по телевизията предаванията, които харесваше, а дядо му четеше и проверяваше компютъра за имейли от клиент. Оуен си легна в единайсет и половина. Веднага загаси лампата. Беше се вкопчил в идеята, че ако успее бързо да заспи, на сутринта всичко ще бъде наред. Хубавото наспиване може да накара много неприятности просто да изчезнат.
Беше лежал в мрака не повече от трийсет секунди, когато тази надежда бе съкрушена.
— Здрасти, Оуен.
Тук нямаше Ози Озбърн, който да го разсее. Нямаше корени и завои, които да го накарат да съсредоточи вниманието си.
— Спри — прошепна той. — Моля те, спри!
Беше сигурен, че си говори сам, но му се стори, че с молбата е на прав път.
— Виж, това няма защо да е кофти за теб. Може да бъде и хубаво, ако не се бориш против мен. Сега ще ти покажа.
Оуен отново задиша тежко. Не си спомняше някога да е изпитвал подобен страх. Объркване, да. В живота му имаше много объркване и винаги беше малко плашещо, но това…
Най-неочаквано нещо се случи. Настъпи промяна в неговото настроение. Толкова бързо го връхлетя, че не можа веднага да разбере какво е. Но после схвана.
— Какво, по дяволите, става? — прошепна той.
— Не се дърпай — каза Пясъчния човек. — Няма нищо лошо да ти е приятно и да се чувстваш добре.
Оуен се беше чувствал така много пъти през живота си, макар през последните години силата на усещането да бе поотслабнала малко. Кога за последен път беше изпитвал толкова силно това чувство? Може би когато беше на около двайсет?