Почувства как ерекцията му нараства и издува долните му гащи. Сега съзнанието му започна да се изпълва с образи на момичета. Никога не е бил с някое наистина, никога лично не беше виждал някое голо, но беше гледал снимки и видеофилми. Когато беше в гимназията, неговият приятел Боби Кембъл му показа списанията и дивидитата, които баща му криеше. Боби беше добро момче и направи копия на три от дисковете и след всичките тези години Оуен още ги пазеше, криеше ги зад разхлабената ламперия в гардероба си. Кога за последно беше гледал някой от тях? Може би преди няколко години, но сега си припомни образите, както и усещанията, които бяха предизвикали филмите.
— Остави се на усещането. Не се опъвай.
Чувстваше го като истинско. Не като да гледаш филм, а като оригинала или най-малкото като сънищата, които беше сънувал няколко пъти като юноша. Все едно беше тук с момиче. Плъзгащо се отгоре му топло, меко и гладко. Разкъсва дрехите ѝ и… о, боже…
Все още дишаше учестено, но страхът нямаше никакъв пръст в това. Свали шортите си, обгърна се с бързо движение и свърши за не повече от двайсет секунди. След това остана да лежи задъхан, образите още бяха в главата му, но вече избледняваха. Всяка друга мисъл беше като далечен шепот в мрака.
— Това ти дойде добре, нали? Може да го получаваш всяка вечер, ако не се съпротивяваш.
Почти насила Оуен почувства как въпросът изниква в неговите мисли. И какво, ако се съпротивява? Какво ще стане?
— Утре ще се заемем с това, каза гласът.
На следващия ден се заеха с това. Дядо му отиде в града за бакалски стоки и Оуен още гледаше как се разнася прахта, вдигната от гумите на пикапа, когато гласът заговори отново.
— Помисли си за нещо, което дядо ти обича. Нещо негово тук в къщата.
— Какво?
— Направи го.
Оуен поиска да се съпротивява, но дори само внушението беше трудно за пренебрегване. Секунда по-късно отговорът изскочи в съзнанието му. Помисли си за порцелановата фигурка на котка на дядовото нощно шкафче. Дядо му я бил купил за баба Лили отдавна, докато били още малки.
— Чудесно. Върви в неговата стая.
— Никога не влизам там — възрази Оуен.
— Върви. Повярвай ми.
Оуен се почувства неудобно, но направи каквото му казваха. Прекоси всекидневната и стигна до прага на дядовата стая. Вече виждаше статуетката на котката. Нежна малка котка, замръзнала с изправена лапа, която е почиствала.
— Бутни я. Разбий я в земята.
— Какви ги говориш? Няма да направя това.
— Ще го направиш. Ще го направиш.
Оуен обърна гръб на спалнята и тръгна към входната врата. Достатъчно. Може и да е луд, но заради това няма да бъде лош човек. Ако ще до края на живота си да има глас в главата — добре, ще го преживее. Досега беше преживял какво ли не.
Отвори комарника и беше направил три крачки в двора, когато усещането се стовари отгоре му. Отново се появи бързо, като хубавото усещане снощи, но това беше единственото общо между тях.
Това усещане, изглежда, го бе хванало за стомаха и го извиваше. Не беше съвсем като болка, поне не и физическа като от порязване например. Беше по-дълбока от нея. По-трудна за разбиране. Обаче лесна за изпитване.
Видя как преди десет години на погребението дядо му стоеше до ковчега на баба му. Стоеше там и бършеше очи, докато хората идваха и си отиваха, слагаха ръце на рамото му и се опитваха да казват мили неща. По-късно същия ден видя дядо си в неговата спалня, свит на кълбо, а пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето грозно се процеждаше през дебелата тъкан. Ей сега излизам, за да ти направя вечерята — беше казал той. Гласът му звучеше ужасно, все едно е болен. — Дай ми само още малко време. Излез да се поразходиш малко. Лежеше там и се опитваше да не плаче с пълен глас, но не му се удаваше съвсем.
— Ти си виновен — каза Пясъчния човек.
— Какво?
— Сърцето ѝ спря ей така. Заради теб. Защото ѝ беше ужасно тежко да живее с теб.
Това бяха глупости.
Все още онова усещане у него, по-дълбоко от болка и някак си по-ужасно, го държеше в своята хватка. Стана по-силно. Въртеше по-бързо.
— Умря заради теб. А той плачеше заради теб. Защото какво щеше да прави сега, когато нея вече я няма, а все още трябва да се оправя с теб?
— Я млъквай — каза Оуен. — Лъжеш.
— Целият му живот ще е нещастен. Няма какво да очаква с нетърпение, чака го само работата и робията да се грижи за теб. А също така и страхът. Страхът какво ще стане с теб, когато него вече го няма.