— Не е вярно — отвърна Оуен. Той скърцаше със зъби и почти плюеше думите. — Ти си само аз. Ти си моята глава, която се бъзика с мен.
— Страхувам се, че не — каза гласът. Секунда по-късно усещането в корема на Оуен сякаш разцъфтя и започна да се разпростира във всички посоки. Сякаш балон с отрова се беше спукал в него. Изображенията станаха по-действителни, точно както момичето върху него беше станало по-истинско. Ето го дядо до гроба. Дядо в спалнята си скимти като болно куче под грозната светлина.
— Всичко това заради теб, Оуен.
Сякаш вече нямаше значение, че това са глупости. Така или иначе започна да чувства точно това. Започна да чувства, че цялата болка, която се таи в дядо му и за която той никога не говори, е по негова вина. И всички неща, които притискат раменете му надолу като бреме, също са по негова вина.
— Върни се и строши статуята. Обещавам, че това усещане ще изчезне.
— Той я е купил за нея. Пази я заради нея.
— Може да я залепи и ще стане като нова.
— Защо искаш да я счупя?
— За да знам, че ще правиш това, което кажа.
— Накарай ме да направя нещо друго.
— Не. Върви да я счупиш. Можеш да му кажеш, че си я бутнал, без да искаш.
— Никога не влизам там. Няма да мога да обясня какво съм правил.
— Трябва да измислиш нещо, но това си е твоя работа. А сега влез там и я счупи.
Оуен не помръдна. Стоеше с гръб, притиснат в комарника, а мръсният двор се размазваше в насълзените му очи.
— Така ли искаш да се чувстваш през целия ден? И цялата нощ? Искаш да се чувстваш толкова зле, че да не можеш да заспиш? Мога да го направя. Знаеш, че мога.
Знаеше. Не е нужно да си умен, за да знаеш това. Сълзите се търкулнаха от очите му.
— Оуен, хайде върви. — Сега гласът беше мек. Говореше с него като приятел. — Веднага щом го направиш, ще се почувстваш по-добре. Ще отнеме само секунда.
Кимна. Чувстваше как съпротивата му го напуска. Избърса очи, обърна се и мина през вратата.
През следващите седмици имаше други проверки. Повечето не бяха толкова гадни като тази с котешката фигурка, но някои бяха по-плашещи, защото изясниха едно: той не полудяваше. Който или каквото и да беше Пясъчния човек, мозъкът на Оуен не си го измисляше.
Две седмици след като счупи фигурката, вече го знаеше със сигурност. Дядо му отново беше отишъл в града. Гласът изпрати Оуен в пустинята пеша и с лопата в ръка до точка на около триста метра южно от откритата плевня. Там имаше място, където три диви рожкова оформяха триъгълник, издигайки се на три метра един от друг. Гласът му каза да копае в центъра на геометричната форма и след трийсет секунди той удари с лопатата нещо твърдо, което прозвуча като пластмаса.
Излезе, че е дълга правоъгълна кутия, и макар да знаеше още преди да я отвори, какво има вътре, Оуен си пое дълбоко дъх, когато я видя.
— Оуен, държал ли си някога оръжие в ръка?
— Забранено ми е.
— Можеш да държиш това в ръка. Нарича се МР-5. Вече е зареден и готов за стрелба. Дори предпазителят не е спуснат. Вземи го.
Оказа се по-тежко, отколкото си беше представял. Ръцете му леко потреперваха. А може би причината беше, че е нервен. Вдигна го до рамото си, както го правеха по телевизията.
— Натисни спусъка. Стреляй по земята на шест метра пред теб. Никой няма да чуе.
Той се поколеба.
— Оуен, нали няма сега да ми се опъваш за нещо толкова лесно?
Той си пое дъх и дръпна спусъка. Автоматът ритна толкова силно, че едва не го изпусна.
— Трябва да го държиш здраво. Затова се упражняваме. Не се тревожи, аз ще ти кажа как да го използваш.
Най-ужасната проверка се случи четири месеца по-късно. Този път дядо му беше заминал за Сидървил да търси нов скрипец. Нямаше да го има дълго време.
— Качи се на атевето и прекоси пътя, заповяда Пясъчния човек. Поеми право на север в пустинята. Ще говорим, докато караш.
Оуен избута четириколесното от откритата плевня и подкара на север. От тази страна на пътя земята беше щатска, нямаше къщи, нито черни пътища, нямаше следи дори от всъдеходи. Само празна пустиня с няколко хълма, простряла се нашироко в нищото. Оуен караше, катереше се от едно възвишение на друго, а къщата на дядо му оставаше все по-назад.
— Трябва да ти кажа нещо важно. Един основен закон в живота, който може би още не разбираш.
— Какъв е той?
— Начинът, по който повечето хора се справят с болката. Начинът, по който я предават на другите.