Драйдън огледа кръстосаните под моста опори и видя единствената възможност, която имаха. Той поведе момичето натам. То трепереше, но очевидно изпита облекчение, че се маха от откритото пространство. Дъските на пътеката лежаха върху дебели греди, които се простираха по нейната дължина. Те от своя страна бяха подпрени от още по-дебели греди, легнали странично, като дъските на пътеката. Между дъските и тези опорни греди имаше празнини, недостатъчно големи, за да се промуши човек, но достатъчни да пъхне ръце и крака в отворите.
— Хвани се за мен — нареди Драйдън и дръпна момичето да се притисне в гърдите му. Без да се колебае, то се подчини. Стъпките на приближаващите мъже започнаха да разтърсват пътеката.
С момичето, вкопчено в него, Драйдън се протегна и сграбчи една от долните греди с пръсти, защото беше твърде голяма, за да я обхване с ръце. След това замахна с крака и пъхна върховете на маратонките си в отвора между следващата греда и дъските на около метър и петдесет от него. Тялото му се превърна в хамак за момичето на гърдите му и се повдигна колкото можеше по-плътно до долната страна на дъсчената пътека. Все едно правеше лицеви опори, но на обратно.
Беше съвършено ясно, че не би могъл да издържи в тази поза дълго. Тя беше страшно неудобна. Пръстите му нямаха сцепление с огромната греда, което го принуждаваше да ги притиска с все сили в нея, за да се задържи. Само след секунди мускулите на ръцете му започнаха да парят. Същевременно в опита си да държи тялото си изправено под дъските, трябваше да свие половината си мускули по начин, който не беше обичаен за използването им.
Момичето, изглежда, разбра, защото усещаше треперенето на мускулите му. Когато стъпките на мъжете загърмяха по-близо, то притисна уста в ухото му и прошепна:
— Имат пистолети. Ще ни убият.
Миг по-късно цепнатините между дъските над тях се изпълниха с светлината от фенерчетата. Мъжете стигнаха до участъка от дъсчената пътека покрай брега и поеха по нея.
Единият от тях заговори и гласът му прозвуча силно и ясно. Звучеше като глас на човек, свикнал да дава заповеди.
— Претърсете плажа. Проверете под пътеката.
Обувки се затътриха по дървото, след това се стовариха тежко върху скалите наблизо. Светлините на фенерчетата изпълниха периферното зрение на Драйдън, но за момента останаха насочени навътре в морето. Момичето го прегърна по-силно. Усети как затвори очи, когато зарови глава в рамото му. Сега болката в мускулите му беше минала отвъд паренето, обаче не тя беше важното. Имаше начини да не ѝ обръща внимание и той отдавна ги беше научил. Проблемът беше, че в един момент мускулите му просто щяха да откажат. Силата на волята не може непрекъснато да побеждава физиката.
Успя да извие врата си няколко градуса към брега. Лъчите на фенерчетата бяха свършили с обхождането на плажната ивица и сега един по един се обръщаха, за да осветят пространството под дъсчената пътека. Драйдън погледна нагоре, за да не го издаде блясъкът на очите му. Вторачен в дъските над себе си, видя размазаните светлини, докато лъчите осветяваха земята под него. Ако някой от преследвачите беше достатъчно умен или подозрителен да вдигне фенерчето си шейсет сантиметра нагоре, всичко щеше да свърши. Драйдън зачака ослепителната светлина, която щеше да възвести точно това.
Но тя така и не дойде.
Неясните отблясъци от светлини изчезнаха и отново настъпи мрак. Драйдън преброи до десет и рискува да погледне към брега. Преследвачите бяха продължили на север, като пътьом претърсваха и под пътеката. Беше време да се разгъне и да направят опит да се измъкнат колкото и да беше рисковано. Всеки миг бавене увеличаваше вероятността просто да падне, а това нямаше да стане тихо. Беше започнал да измъква краката си от отвора, когато някакъв шум го накара да спре.
Стъпки. Бавни и тежки по дъските над тях. Те се приближаваха от юг — посоката, от която преследвачите бяха дошли. Драйдън замръзна на място. Мъжът на дъсчената пътека застана точно над него. По лицето му се посипаха песъчинки.
— Клей — извика мъжът. Това беше водачът. Човекът със заповедния глас. Той беше останал на дъсчената пътека, докато другите претърсваха района.
Един от мъжете на бреговата ивица, очевидно Клей, се обърна и закрачи назад, а кръгът от фенерчето му заплашително подскачаше по земята. Той спря в края на пътеката и вдигна глава към водача. Ако беше свалил очи и погледнал напред, щеше да срещне погледа на Драйдън, който беше на не повече от половин метър от него. Драйдън не посмя дори да обърне глава, защото и най-малкото движение можеше да го издаде. Надяваше се, че трепкането на мускулите му не се вижда толкова силно, колкото го усеща.