Един от професорите ѝ в Нюйоркския университет твърдеше, че лекарите не бива да се привързват. Или поне не много. По-добре това да се остави на сестрите. Нейният наставник по време на практиката ѝ в "Ан Аръндъл", Анаполис, беше казал нещо подобно. През десетилетието оттогава Холи никога не се беше съобразявала с тези съвети.
Лейни играеше все същата видеоигра. Името се беше изплъзнало от паметта на Холи: играчът съществува в триизмерен свят, направен от малки кубчета — кубчета от тревиста земя, оголена мръсотия, пясък и скали. Можеш да копаеш дълбоки шахти в земята или в скалите и да използваш извадения материал, също във формата на кубчета, за да строиш неща. Вече три дни Лейни строеше копие на платото Гиза в Египет. Трите най-големи пирамиди и сфинксът. Работата беше поглъщаща. Което я класифицираше като божи дар.
— Намерих ново видео на Нийл де Грас Тайсън3 в Ютюб — каза Лейни. — Говореше за Европа — това е една от луните на Юпитер. Каза, че цялата била покрита с лед, но под леда има океан течна вода и че там може да съществува живот.
Преди да попадне тук, Лейни е била сериозен астроном, колкото сериозна може да бъде шестокласничка. Беше показала на Хол и снимките от своя блог със сестра си в планетариума "Хейдън" в Ню Йорк. Дори беше ходила веднъж в обсерваторията на връх Кит в Аризона. Обаче онова, което обичаше най-много, беше просто да лежи на терасата на покрива вкъщи на север от Тълса сред земеделските земи. Далече е от градските светлини — беше казала тя на Холи. — Достатъчно тъмно е да виждаш прелитащите горе сателити. Разбира се, стига да гледаш достатъчно дълго. Те не мигат. Приличат на звезди, с тази разлика, че се движат. Минават по небето за около минута.
Телефонът на Холи звънна за получено съобщение. Тя го извади и включи, за да го прочете.
Лабораторията изпрати новите данни за Лейни. Не са очакваните. Карен Саймъни.
Холи запази спокойното изражение на лицето си. От гледна точка на Лейни това може да е било покана за вечеря например. Въпреки това, когато Холи срещна погледа на момичето, не ѝ беше трудно да си представи, че то знае. Че Лейни чете нейните мисли.
Холи едва не потрепери при тази мисъл.
Тази толкова позната идея.
Лейни я изгледа учудено.
— Добре ли си?
— Да. Съжалявам, просто се отнесох.
Момичето се усмихна отново, този път с почти цяла усмивка.
— На лекарите не е позволено да се отнасят, защото имат твърде много отговорности.
— Точно затова се отнасяме.
Холи отново я целуна по челото и излезе от стаята.
Две минути по-късно стоеше на прозореца в своя кабинет и гледаше тексаските равнини под леещия се дъжд. Данните за Лейни бяха на екрана на нейния компютър. Прегледа ги два пъти. Долу един от телохранителите излезе и застана под навеса. Огледа улицата в двете посоки, после се върна обратно при вратата. Правеше тази проверка няколко пъти на час.
Холи отиде до стола зад бюрото и се отпусна на него. Затвори очи. В тишината се връщаха всички спомени. Като стари приятели. Тези дни почти всичко можеше да ги събуди. Да я върне там, където всичко се беше объркало. Там, където нещата можеха да станат както трябва, ако ги беше направила по различен начин. Ако беше малко по-силна…
Стисна очи по-здраво. Чувстваше налягането върху очните си дъна. Видя малки фойерверки от проблясващи светлини в мрака. Отдавна беше открила, че това ѝ помага да се справя с другото усещане. Че съжалението може да е физическо. Че може да стои зад теб с ръка на гърба ти, а понякога може да бръкне вътре и да стисне сърцето ти в хватката си.
— Рейчъл — прошепна тя. Опря лакти на бюрото, захлупи лицето си върху дланите, а името започна да отеква в мислите ѝ, сякаш го бе произнесла в пещера.
Глава 13
Вечерта се спусна над гората и с това настъпи промяна в смесицата от звуци. Птичите песни се смениха с приспивното жужене на милиарди насекоми. Драйдън седеше на малката веранда пред колибата и наблюдаваше как сенките между секвоите стават по-дълбоки. През отворената врата чуваше как Рейчъл тихичко диша в съня си. Започне ли да говори, щеше да му отнеме само секунди, за да пусне диктофона, сложен до нея.
Колибата, проста постройка само с една стая, беше стар преден пост на Агенцията за рибата и дивеча, която Драйдън преди години намери неочаквано по време на екскурзия. Оставяха я отворена, за да може случайният турист да се възползва от подслона. Нямаше причина да не го правят — вътре нямаше нищо ценно. Драйдън седеше на пода с опрян във външната стена гръб, в очакване от сънищата на Рейчъл да се появят отговори.