— Онова нещо… от което всички се страхуват. Разкажи ни отново за него. Сега. Ти вече ни каза толкова… няма нищо лошо, ако го повториш.
За миг Рейчъл сякаш гледаше към него през затворените си клепачи, все едно още я занимава въпросът кой спи. След това лицето ѝ отново стана напрегнато и решително.
— Защо да го повтарям? — попита тя. — Вече ви казах.
— Просто го направи — настоя Драйдън. — Кажи ни какво е.
— Казах ви къде е. Върви и го виж с очите си, щом толкова искаш да знаеш за него. Може да отидеш до него. Никой няма те спре.
Преди да успее да отговори, на челото ѝ се появи дълбока бръчка и тя обърна глава към най-близката стена на колибата.
— Кой е в съседната стая?
Драйдън не обърна внимание на въпроса. Нямаше съмнение, че става дума за някого в съня ѝ, но да се задълбочава върху това дори и секунда повече заплашваше да развали магията.
— Добре — каза Драйдън. — Кажи ни къде е това нещо.
Рейчъл продължи да гледа стената, а лицето ѝ беше много загрижено.
— Рейчъл, стига си се опъвала. Кажи ни.
— Сухото езеро Илайъс в Юта. — Тя извърна глава от стената и се отпусна на спалния си чувал. — Там е. Не можеш да го пропуснеш.
— Продължавай — нареди Драйдън. — Кажи ни какво има там.
Странна усмивка повдигна ъгълчетата на устата ѝ. Така изражението ѝ излъчваше още повече страх.
— Какъв е смисълът сега да ме заплашвате? — прошепна тя. — Вече знам какво ще направи Гол с мен. Вие също, нали момчета?
Драйдън видя тръпките, които минаваха по тялото ѝ. Това беше единственото, което можеше да направи, без да сложи ръка на рамото ѝ.
— Сигурно направо го побърква, нали? — продължи Рейчъл. — Получава в ръцете си нещо толкова полезно като мен и няма да ме задържи? Някои си правят нови играчки, а Гол трябва да ме убие, защото… — Рейчъл се засмя. Звукът на този смях се вмъкна като хлад под кожата на Драйдън. Колко пъти беше чувал затворници да се смеят така заради бездната на отчаянието и да се опитват чрез перчене да се държат над водата. — Защото всеки път, когато спрат да изпробват тази нова играчка и наистина дадат газ… и ако съм още жива, когато това се случи… ще бъда като прът в колелата…
Тя млъкна изведнъж. На лицето ѝ се изписа объркване. Драйдън очакваше всеки момент да отвори очи.
След това тя попита:
— Кой си ти? Чакай малко… Сам?
Драйдън отново заговори меко.
— Да, аз съм.
— Кой е с теб? Кой е в другата стая?
— Рейчъл, тук няма друга стая.
Тя започна да казва нещо, но изведнъж замълча и се замисли.
— Сънувам, нали?
— Да, сънуваш — потвърди Драйдън. Вече нямаше смисъл да се опитва да я заблуди. — Сънуваш, че има някой в съседната стая.
Рейчъл поклати глава.
— Чувам един човек да мисли, но той не е в моя сън. Той е там с теб. От другата страна на тази стена.
Глава 15
В частицата от секунда, която беше нужна на Драйдън да разбере, всичко се промени.
Отвън край колибата крака затупуркаха по сухата земя, когато натрапникът реагира на казаното от Рейчъл. После спринтира край външната стена към все още широко отворената входна врата.
Драйдън скочи на крака от мястото си до Рейчъл, хвърли се към лавицата край вратата и миг по-късно пистолетът вече беше в ръката му. Постави длан на рамката на вратата и се оттласна назад, отпускайки се в стрелкова позиция по средата на стаята.
В следващата секунда пред вратата се появи мъж. Едър човек, чиято фигура се очерта на фона на гората, залята от лунна светлина.
Стиснал пушка.
Драйдън стреля.
Три бързи изстрела в гърдите на мъжа от разстояние три метра.
Рейчъл се събуди с писък.
Натрапникът изпусна пушката и залитна назад. Единият му крак не улучи края на верандата и потъна в нищото, последван от тялото, което се стовари на земята.
Рейчъл извика името на Драйдън, опипвайки дезориентирано из тъмнината. Насочил по-голямата част от вниманието си и пистолета към падналия навън мъж, Драйдън протегна другата си ръка, намери вършеещата длан на момичето и я задържа.
— Всичко е наред. Тук съм — каза той.
Чу я да диша тежко в опит да се овладее. Да те събудят изстрели би било плашещо за всекиго, не само за дете.
С периферното си зрение видя как Рейчъл се изправя в спалния чувал и поглежда навън през отворената врата. Мъжът едва се различаваше в мрака. Драйдън стисна ръката ѝ, след това я пусна. Тръгна към умиращия човек, готов при първите признаци за движение да му пусне още няколко куршума. Когато стигна до вратата и можа да погледне покрай ръба на грубата веранда, усети, че пистолетът натежава в ръката му.