— Разбрано — отговори той. — Кацам. Има полянка на север от позицията на екипа, която е достатъчно голяма. Всички войници да чакат там.
Капитан Уолт Ларсен внимателно приземи хеликоптера на полянката. За пръв път му се случваше да се спуска между секвои. Те бяха три пъти по-високи от всички растения в пустошта, между които някога беше кацал. На шест метра от земята видя, че полянката е покрита с гъсталак от папрати и храсталаци, високи шейсет-деветдесет сантиметра. Вероятно нямаше опасност да среже някоя гума, но при излитане трябваше много да внимава. Хеликоптерът кацна толкова сигурно, колкото на асфалта.
— Ако искаш да пуснеш една вода — обърна се Ларсен към своя втори пилот Баулс, — сега е моментът. Екипът ще дойде след минута или две.
Още не беше свършил, когато един от войниците шумно скочи в отсека за пътниците зад него. Той се обърна.
Не беше войник.
Драйдън и Рейчъл бяха седели скрити между храсталаците от момента, когато преди десет минути стигнаха до полянката. Да чакат хеликоптера се оказа най-трудната част. Макар Драйдън да беше сигурен, че ще кацне тук, винаги съществуваше вероятността нещо да се обърка.
След малко забуча над тях, очертавайки се като гигантско насекомо на фона на тъмното небе, и кацна на земята само на няколко метра от тях. Драйдън се изправи и спринтира, преди още да беше кацнал както трябва.
Сега се хвърли в отсека за войниците, докато с едната ръка сваляше качулката на защитното облекло, а в другата държеше пистолета насочен към пилотския отсек. Пилотът се обърна към него с нехайно изражение на лицето, но изведнъж пребледня.
— Извадете пистолетите и ги сложете на конзолата. Веднага — нареди Драйдън. — Не ми се иска да ви застрелям.
Двамата летци се вторачиха в него и бяха твърде изненадани, за да се подчинят. Драйдън пристъпи и стовари дулото на пистолета върху носа на втория пилот. Кръв рукна по гърдите му.
— На три ще стрелям. Едно, две…
Нямаше нужда до отброява по-нататък. Летците внимателно извадиха.45-калибровите си пистолети и ги оставиха върху плоската част на конзолата.
Зад Драйдън Рейчъл се качи във войнишкия отсек.
— Вие двамата слизате тук — нареди Сам на летците.
Това ги изненада, но не казаха нищо. Отвориха вратите, скочиха на земята и хукнаха.
Драйдън прекрачи и седна на пилотското място, а Рейчъл го последва, докато същевременно си сваляше качулката, за да седне на мястото на втория пилот. Още не беше седнал, когато по навик грабна слушалките на пилота и ги сложи на главата си. Тежките протектори предпазваха ушите от по-голямата част от шума. Драйдън се протегна към таблото па радиостанцията близо до жаковете на слушалките и избра само вътрешна връзка. Хеликоптерът повече нямаше да предава аудио от слушалките на външни станции.
— Наистина щеше да ги застреляш на три — каза Рейчъл, но не като въпрос, защото знаеше. — Не беше блъф.
— Затова и подейства.
Огледа таблото с уредите. Беше се обучавал на обикновения "Блек Хоук" UH-60. Това беше моделът МН-60К за специални операции, но таблата бяха почти еднакви. Разбира се, по това имаше няколко допълнителни джаджи, най-забележителната от които беше екран, на който се виждаше сателитно изображение на гората - силно впечатляващо в сравнение с онези, които Драйдън беше виждал, докато беше още на служба.
На кадъра хеликоптерът беше в средата, а две синьо-бели петна светлина — пилотът и неговият помощник — се виждаха на границата на полянката, където бяха избягали. Няколкостотин метра на юг се виждаше събраният екип, който се движеше на север към хеликоптера. Много бързо. Вероятно им бяха казали какво се случва.
Драйдън хвана джойстика и даде газ. Почувства как под него машината се размърдва. Витлата се въртяха с усилващо се свистене и земята остана под тях. Драйдън натисна главния бутон за външните светлини и заобикалящият ги кръг от секвои изскочи от мрака като с магическа пръчка. От кокпита на хеликоптера полянката изведнъж им се стори много по-малка, отколкото когато бяха отвън. С дърветата, които се извисяваха на шейсет метра, тя създаваше по-скоро усещането за дълбок кладенец, отколкото за полянка. Излизането от него щеше да се окаже най-трудната част от бягството.
Рискът нарастваше, защото трябваше да го направи бързо. На сателитното изображение екипът беше намалил наполовина разстоянието до полянката, и то за по-малко от минута. Щяха да се озоват точно под машината след още петдесетина секунди — повече или по-малко — и щяха да открият огън по нея с всичко, с което разполагат.
Драйдън разделяше вниманието си между картината от сателита и дърветата. Увеличи скоростта на издигане до максимума, с който усещаше, че може да се справи, след това добави още 10 процента. Беше разумен риск: рискуваш да катастрофираш, защото се движиш твърде бързо, или да бъдещ застрелян заради това, че се движиш твърде бавно.