Наведе се напред и се опита да види върховете на дърветата. Беше трудно да прецени, но предположи, че трябва да мине още двайсетина метра. На екрана екипът се намираше може би на по-малко от петдесет метра от полянката.
Драйдън забеляза в долния десен ъгъл на екрана надпис с данните на сателита: САТ-АЛФА-МИРАНДА 21. "Миранда". Беше чувал слухове за проект с това наименование, който беше влязъл в разработка точно по времето, когато самият той излезе от играта.
В този миг екранът потъмня.
— Май не биваше да виждаме това — отбеляза Рейчъл.
— Бъди доволна, че не могат да изключат двигателите. Вероятно новият модел ще предлага и подобна възможност.
В момента върховете на дърветата се спускаха под тях. Короните им останаха отдолу и изведнъж машината се озова в чистото небе над гората. Балдахинът от секвои покриваше земята чак до подножието на планината и приличаше на грубоват килим под лунната светлина. Драйдън бутна лоста напред и усети как в отговор хеликоптерът се накланя напред. Точно в този миг усетиха първите попадения на куршуми.
Тракаха като градушка по бронираната долна част на машината. Рейчъл изпищя. Един от фаровете се пръсна и някъде в близост до задното витло се чу високо скърцане, но датчиците за опасност на арматурното табло не реагираха.
След десетина секунди, поне такова беше усещането, макар вероятно да не са били повече от две, машината с грохот се стрелна напред в отговор на командата. В последния момент преди да се откъсне от пространството над полянката, предното стъкло от дясната страна на носа се пръсна. Рейчъл силно ахна — неволен звук, който нямаше нищо общо със страха. Драйдън беше чувал и мъже да го издават.
След като съсредоточи само толкова от вниманието си върху управлението, колкото да държи хеликоптера във въздуха, Сам запали осветлението в кабината и се обърна към Рейчъл. Очите ѝ бяха станали огромни, тя притискаше лявата си ръка към тялото с другата. Там, където ръката се свързваше с гърдите, всичко беше в кръв.
Глава 17
Сега се намираха над открито пространство. Индикаторът за превишена скорост пищеше, но Драйдън не му обръщаше внимание. Не обръщаше внимание на нищо, което можеше да пренебрегне, а остатъкът от него беше съсредоточен върху Рейчъл.
Нямаше как да прецени големината на раната. Двете ръце и двата му крака бяха заети с контролния лост и педалите, а тя не можеше сама да свали горнището на защитния си костюм. Докато все още беше с него, Драйдън можеше само приблизително да прецени къде е била улучена. Най-малкото в ръката. Виждаше се изходната рана, която куршумът беше направил близо до трицепса ѝ. Предположи, че е влязъл някъде ниско откъм вътрешната страна на ръката. Дали беше ударил и нещо друго преди това — крак, корем горната част на торса — не можеше да каже.
— Продължавай да притискаш ръката — нареди той.
— Знам, че е трудно, но трябва да го направиш.
Рейчъл кимна едновременно трескаво, но и уморено. Губеше сили.
— Вдишай дълбоко — накара я той. — Бавно поеми дъх и бавно издишай.
Тя го направи. Не чу в слушалките хриптене, когато издиша. Нито съскане. Това беше добър знак. Засега.
— Някакво напрежение? — попита той. — Имаш ли усещането, че нещо ти пречи да си поемеш дълбоко дъх?
Тя поклати глава.
Това също беше добре, но не и причина за самоуспокоение. Раните в гърдите са подвеждащи и крият опасности. Куршумът може да пропусне сърцето и дробовете, но въпреки това да предизвика вътрешен кръвоизлив, бавно увеличаващ натиска върху дробовете, докато единият или и двата престанат да работят. Когато си в шок, а Рейчъл със сигурност беше в това състояние, лесно можеш да пропуснеш признаците.
Драйдън беше спуснал хеликоптера на шейсет метра височина, на която се чувстваше сигурен да го управлява. Пред тях на може би десетина минути път беше Фресно, макар че градските предградия бяха по-близо.
Погледна отново ръката на Рейчъл. Дланта на дясната стискаше над изходната рана — вярно, не беше турникет, но най-доброто, с което разполагаха в момента. Около дупката в защитния костюм имаше кръв, но не можеше да се прецени с каква скорост кърви.
Досега не се беше разплакала. На Драйдън му се щеше да го отбележи като героизъм от нейна страна, но животът го беше научил да не избързва. Причината беше в шока — просто още не беше започнало да я боли.