Докато Драйдън гледаше, на екрана се появи лицето на мъртвия полицай. Вече няколко пъти го беше виждал, придружено с името на човека и течащ отдолу надпис с кратка биография: Глен Карлтън, 47-годишен, ветеран от шерифския отдел на Кърн Каунти с 23 години служба.
— Тази част вярна ли е?
Драйдън се обърна.
— Да, това е вярно. — Обърна се отново към екрана и погледна мъжа в лицето. Човек, който не беше направил нищо повече от това да рискува и изгуби живота си заради нещо, което е смятал за правилно. — Не успях да видя, че е полицай.
Не можа да измисли какво друго да каже. Затова остана вторачен в екрана, докато кадърът с полицая изчезна.
— Тя си почива — каза Дина и кимна към стаята надолу по коридора. В ръцете си държеше макара с хирургически конец и иглата, с която беше зашила раната. — Искам да знам всичко. За теб, за нея — всичко от самото начало.
Тя отиде до отворената врата на кухнята, остави иглата и макарата и започна да мие кръвта от ръцете си.
По-рано, когато на автомобилната алея Рейчъл ѝ бе демонстрирала способностите си, бяха разказали на Дина най-важното. Фактът, че всъщност търсят Рейчъл. Загубата на паметта.
Дина изсуши ръцете си, заобиколи плота, който разделяше всекидневната от кухнята, и се облегна на него, заставайки с лице към Драйдън.
— Всичко.
Той ѝ разказа. Отне му двайсет минути. Не беше отделил и минутка на онова, което Рейчъл беше казала в съня си. Просто нямаше време. Когато Дина се зае да се грижи за раната на момичето, а Драйдън отиде в хола да гледа телевизия, се върна на думите на Рейчъл. Сега го направи отново, след като беше пуснал записа. После се зае да наблюдава реакцията на Дина.
Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.
Сухото езеро Илайъс в Юта.
Защото всеки път, когато спрат да изпробват тази нова играчка и наистина дадат газ… и ако съм още жива, когато това се случи… ще бъда като прът в колелата…
Когато записът свърши, около половин минута и двамата не продумаха. Драйдън видя, че Дина се опитва да осмисли всичко казано.
— Какво, по дяволите, може да е? Не мисля, че става дума за кола или нещо подобно… звучи като метафора, но… Боже мой.
— Ако Гол не го е построил — каза Драйдън, — тогава го е направило правителството или някоя друга фирма. Може би някой друг военен доставчик. На мен ми прозвуча като някаква оръжейна система.
Дина кимна.
— Нещо, свързано с уменията на Рейчъл.
— И те се страхуват да го пуснат, докато тя е жива.
Що се отнася до причината за това, Драйдън дори не можеше да предположи. Празнините в информацията му бяха влудяващи.
— Не мисля, че ще ти се удаде друга възможност да я разпитваш — каза Дина. — Сега си почива, но не мисля, че скоро ще заспи след всичко, което е преживяла. И ако, както казваш, това лекарство излиза от кръвоносната ѝ система…
— Не, колибата беше единствената възможност — съгласи се Драйдън. — Имаш ли компютър?
Дина кимна. Тя прекоси стаята до масичката в края на дивана, отвори чекмеджето и извади таблет с тъчскрийн. Отвори го и го включи, а после го сложи на плота пред Драйдън.
Хрумна му, че използването на интернет може да се окаже сериозен риск. Дори когато още беше в "Копой", съществуваше технология, която да наблюдава местните доставчици на интернет за определени търсения. Определени думи, набрани в Гугъл в рамките на даден район — може би град или област — ще вдигнат тревога и ще издадат местонахождението на компютъра.
Можеше да научи много неща, без да търси с текст. Отвори търсачката на таблета, отиде на картите на Гугъл и превключи на фотографските изображения от въздуха. Дърпаше и увеличаваше изображението, докато на екрана не се показа Юта.
Сухото езеро Илайъс.
Не можеше да си спомни дали някога е чувал за него. Той увеличи изображението, докато на картата се видяха характеристиките на терена и етикетите с названията: малки реки, езера, планини. Започна методично да я дърпа отляво и дясно на тесни ивици, удобни за търсене, постепенно спускайки се надолу до северния край на щата.
Три минути по-късно го намери. Сухият езерен басейн лежеше в южния край на голям пустинен район западно от Скалистите планини. Щатско шосе 50 минаваше на девет километра северно. Тесен черен път водеше от шосето на юг към северния край на езерото и там свършваше. От увеличения кадър на езерния басейн — беше дълъг около пет километра и може би също толкова широк — ставаше ясно, че наоколо не се издигат никакви сгради. Целият район лежеше ослепително бял и празен дори по стандартите на пустинята.