На телевизионния екран вече само няколко патрулки бяха струпани около хеликоптера. Драйдън се върна при компютъра и се вторачи в картината на екрана: пресъхналото езеро и малката точица на сянката, хвърляна от кулата на антената.
— Планираш да идеш там — каза Дина. Не беше въпрос, а по-скоро заключение.
Драйдън кимна.
— Защо просто не изчакаш да си върне паметта? И двамата можете да останете тук, докато е нужно.
— Тя може ли да остане тук един-два дни?
— Разбира се. Но защо да рискуваш, отивайки на това място?
Очите на Драйдън бяха все още впити в екрана.
— Защото не обичам да летя на сляпо. И не искам да изкарам следващата седмица, без да знам нищо, докато онези хора знаят почти всичко. А и Рейчъл каза, че отговорите са там.
— Трябва да почакаш само шест или седем дни…
— Гол знае това. Знае, че щом веднъж си спомни, тя ще разполага с най-различни възможности. Може би дори и с нещо толкова просто като това да се обърне към обществеността със своята информация. Обаче Гол ще разполага с цяла седмица да планира противодействие на всеки ход, който Рейчъл може да предприеме. И то преди още тя самата да знае какъв ще бъде. Но може би няма да е подготвен за това, че тя ще предприеме нещо по-рано.
Дина посочи кулата.
— Но Гол знае за това място. Рейчъл му е казала. Не смятам, че очаква тя да се появи там, но няма да му е много трудно за всеки случай да държи мястото под наблюдение.
Драйдън си помисли за сателитите.
— Изобщо няма да му е трудно, но въпреки това отивам.
— Но не без мен.
Драйдън и Дина се обърнаха. Рейчъл стоеше в началото на коридора. Драйдън видя превръзката, която Дина беше направила: големи марлени компреси върху предната и задната част на подмишницата, стегнати с бял пластир. Новите дрехи — джинси и морава тениска, ѝ бяха само малко по-големи.
Дина отиде при нея.
— Скъпа, трябва да лежиш…
— Ще седна — отговори Рейчъл, — защото това е важно.
Дина се готвеше да възрази, но замълча. Тя видя същото в очите на момичето, което беше видял и Драйдън: то държеше на своето мнение.
— Искам да я караш по-кротко — най-накрая каза Дина.
Рейчъл кимна и я последва до плота. Дина издърпа един стол и момичето се настани на него.
— Чу ли записа? — попита Драйдън.
— В мислите ти, когато двамата го слушахте.
Драйдън стрелна поглед към Дина. Макар по-рано да беше станала свидетел на способностите на Рейчъл, тя все пак изглеждаше леко извадена от равновесие.
Когато Драйдън погледна отново към Рейчъл, я видя, вторачена в компютъра. Момичето леко докосна с пръсти екрана и започна да увеличава изображението, докато кулата го изпълни.
— Знаеш, че не мога да те взема там — поклати Драйдън глава. — Едно е да рискувам своя живот, но твоя — съвсем друго.
— Можем да стигнем на няколко километра от него, без да рискуваме нищо — отговори Рейчъл. — Ако след това искаш сам да го видиш отблизо, ще те разбера. Но не можеш да ме оставиш на хиляди километри. Между другото, има сериозни причини да ме вземеш с теб. Там може да изскочат неща, които да ме подсетят, които ти дори няма да забележиш. Това място може да събуди някой спомен.
Драйдън дълго време не отговори. Гледаше към Рейчъл, после към компютърния екран, след това отместваше поглед.
— Мисля, че тук залогът е много по-голям от нашия живот — меко каза Рейчъл. — Не смяташ ли така? Мисля, че трябва да тръгваме. Още сега.
Драйдън потърка очи.
— Божичко — въздъхна той.
Отново настъпи мълчание. Дина първа го наруши:
— И двамата знаете какво е моето мнение, но няма да се опитам да ви разубедя. Имам втора кола, която дъщеря ми ползва, когато през ваканциите си идва вкъщи. Стара е, но надеждна. Предполагам, че около Фресно са сложили контролни постове, но… бих могла да ви прекарам през тях. Може да се скриете в багажника. Ще ви закарам на север до Модесто и ще се върна с влака от там. Ако ви хванат, трябва да кажете, че сте откраднали колата, докато ме е нямало.
Драйдън и Рейчъл се спогледаха, после той каза:
— Не знам как бихме могли някога да ти се отблагодарим — каза той.
— Не умирайте — отговори тя. — Това ще е напълно достатъчно.
Драйдън запази за себе си неприятния отговор: ако по някаква причина не успеят, беше сигурен, че Дина никога няма да научи какво се е случило с тях. Момичето не каза нищо в отговор на тази мисъл, но потрепери, сякаш го беше лъхнал студен вятър.