Глава 20
Пет минути по-късно те тръгнаха. Колата беше "Хонда Акорд" на десет или дванайсет години. Задните седалки можеха да се свалят, за да се увеличи обемът на багажника с част от пространството в купето. Обаче засега нямаше нужда да го правят. Драйдън лежеше свит в единия край на багажника, а Рейчъл в другия. Три минути и пет завоя по-късно Дина им заговори с глас, приглушен от пяната на облегалките.
— Спират колите на изхода за шосето. Пазете тишина, докато не ви кажа, че е чисто.
Половин минута по-късно колата спря, после потегли отново само за да спре малко по-късно. Драйдън си представи дългата опашка от автомобили, заливани от мигащите полицейски лампи. Минута по-късно чу пукота на радиостанция. Рейчъл го хвана за ръката в мрака и силно я стисна. Чуха се приближаващи по асфалта стъпки. Прозорецът на Дина се плъзна надолу с тихо бръмчене. През отвора нахлуха градските шумове.
Мъжки глас поздрави:
— Добър вечер. — Тонът беше смесица от суровост и учтивост, резултат от дългогодишен опит.
— Здравейте — отговори Дина. — Това заради онази история по телевизията ли е?
— Да, госпожо. Личната карта.
Секунда мълчание. След това бял лъч светлина мина по задната седалка, там, където тя затваряше пространството към багажника. После се отмести. Полицаят беше осветил вътрешността на купето.
— Къде отивате? — попита мъжът.
— Ще се махна за няколко дни. Ако този тип е в града с онова нещо — ами нали разбирате, предпочитам да не съм тук.
Прозвуча като нещо, което Дина е репетирала по пътя дотук. Нямаше съмнение в това. Обаче каза репликата си драматично. Дори прекалено. Драйдън се напрегна.
Минаха още няколко секунди, после полицаят каза:
— Моля, отворете багажника.
Ръката на Рейчъл около неговата трепна.
— Това наистина ли е нужно? — попита Дина.
— Няма да отнеме много време. Отворете го.
Дина нищо не каза.
Пистолетът на Драйдън беше под колана на панталона, но той не посегна да го извади. Просто не можеше да направи нищо смислено с него, защото сигурно имаше дузина или повече полицаи на двайсетина метра от колата. Всичките готови тази нощ да се сблъскат с неприятности. Освен това в небето сигурно патрулираха щатски и федерални хеликоптери. Нямаше начин да избягат.
— Госпожо? — каза подканящо полицаят.
Мълчание. В мислите си Драйдън виждаше Дина на волана — опитва се да каже нещо, но от устата ѝ не излиза нищо. Пред очите му рухваше всичко.
— Госпожо?
— В багажника има лични вещи — обясни Дина. — Предпочитам никой да не рови из тях. А сега мога ли да тръгвам, моля? — Гласът ѝ беше висок и напрегнат. Всичко, взето заедно, щеше да подейства като сигнал за тревога на полицая.
— Госпожо, трябва да отворите багажника. Веднага.
— Нямате ли нужда от заповед за обиск?
— След трийсет секунди мога да ви я покажа на екранчето на телефона. Да го направя ли?
— Просто искам да изляза от Фресно! — каза плачливо Дина. — Много ме е страх да остана тук, а това, което правите, никак не ми помага.
— Госпожо, няма да повтарям…
Изведнъж полицаят млъкна. За един ужасен миг Драйдън си представи, че Дина е направила нещо, което го е принудило да млъкне насред изречението. Например е посегнала към лоста, за да включи на скорост.
Обаче колата не се стрелна напред. Не се чуваше нищо, нямаше движение. Цареше тишина. Драйдън усети, че Рейчъл трепери, а усещането се предаваше от ръката ѝ на неговата.
Мълчанието продължи. Все едно се държиш с връхчетата на пръстите за скален ръб.
Тогава офицерът заговори отново:
— Добре, така да бъде. Може да минете. Приятна вечер.
Дина не отговори нищо. Може би смяташе, че мъжът се шегува. После стъпките му отминаха по паважа и покрай багажника към следващата кола от опашката.
Драйдън чу Дина да издиша на пресекулки, но секунда по-късно колата потегли, провря се през загражденията и увеличи леко скоростта. Промъкна се през още един завой, след което ускори рязко. Въпреки шума на двигателя Драйдън чуваше тежкото дишане на Дина.
— Вече е безопасно — подвикна тя.
Той завъртя дръжката, която освобождаваше облегалките, и ги бутна напред да легнат върху седалките. В багажника нахлу въздух и светлина от купето. Видя до себе си Рейчъл — беше бледа и имаше вид, сякаш сега ще повърне.