— Добре ли си?
Тя успя да кимне. Все още видимо трепереше.
— Ела. — Драйдън ѝ помогна да се промъкне на сгънатите облегалки. Отвън покрайнините на Фресно прелитаха с повече от сто километра в час.
Дина погледна назад към тях. Беше не по-малко разтърсена от Рейчъл.
— Не разбирам — избъбри тя. — Не разбирам как ме пусна да си вървя. Той просто… го направи. Напълно неочаквано.
Съзнанието на Драйдън по стар навик първо се залови с най-лошата възможност Може би беше капан. Възможно бе някой с термокамера да е видял, че в багажника има двама души. Вероятно са имали заповед в такъв случай да пропуснат колата, за да бъде проследена, и в последната секунда някой беше казал това на полицая.
— Полицаят имаше ли слушалка в ухото? — попита Драйдън. — Докосна ли ухото си, сякаш някой току-що му е казал нещо?
Дина поклати глава.
— Нищо подобно. Беше точно срещу мен. Щях да забележа, ако имаше слушалка.
— Някой да му е дал знак с ръка? Да е погледнал към друг полицай, преди да те пусне да минеш?
— Не. През цялото време го гледах. Беше се вторачил право в мен и после… изведнъж си промени мнението. Още не мога да повярвам.
Драйдън също не можеше да повярва. Не го вярваше. Във всеки случай не изцяло. Обърна се да погледне през задното стъкло. На километър зад тях се виждаше проблясването на сигналните лампи, хвърлящи кръгове светлина върху пътните знаци и стените на близките до кръстовището сгради.
Дина, изглежда, долови неговото безпокойство.
— Какво има? — попита тя. — Има ли нещо, което трябва да зная?
Драйдън погледа още малко пътя зад тях, после се обърна напред.
— Не знам — отговори той честно.
Стигнаха Модесто малко след два сутринта. Дина спря първо пред "Уолмарт" в предградията.
— Тук има неща, които ще ви трябват — обясни тя, — а така ще намалите времето, което трябва да прекарвате на обществени места като магазини.
Драйдън и Рейчъл останаха в колата, докато тя влезе да пазарува. Върна се след двайсет минути с няколко плика, пълни с консервирани храни, фенерче и батерии за него, превръзки и антибиотичен гел за Рейчъл. Беше купила и бейзболно кепе и чифт големи слънчеви очила с широки рамки.
— По-добре от нищо — обясни тя.
Десет минути по-късно стигнаха до гарата. Дина паркира, но не загаси двигателя. Известно време никой не продума.
— Когато утре сутрин се събудя, ще остана трийсетина секунди неподвижна в леглото и ще се питам дали не съм сънувала.
Рейчъл се наведе през седалката и я прегърна. Дина остана така доста време, затворила очи.
— Благодаря ти — каза Драйдън. Вероятно го казваше вече за пети път.
Дина отвори очи и го погледна над рамото на момичето.
— Пази я.
Драйдън кимна.
— До смърт.
Много се надяваше това да е достатъчно.
Минута по-късно той и Рейчъл вече бяха на шосето, вливайки се в оскъдното движение по това време на нощта. В главата си Драйдън прехвърли маршрута, който беше видял на таблета на Дина. Няколко секунди не можа да си спомни името на града, онзи, който лежеше на края на изхода от щатско шосе 50, откъдето тръгваше черният път на юг за сухото езеро Илайъс.
Изведнъж си спомни. Наричаше се Колд Спринг.
Глава 21
Коб се събуди час преди изгрева, взе продължителен горещ душ, след това излезе на балкона на своя апартамент, за да изпуши една цигара. Спалнята гледаше към долината, където планинските склонове още бяха покрити с дебел сняг. Всяка снежинка проблясваше на острата светлина, а горе на небето в сумрака преди изгрева ясно се открояваха най-ярките звезди.
Чу под себе си вратата към вътрешния двор да се отваря и близначките прекосиха площадката до плувния басейн. Докато чакаха термичното му покритие да се плъзне назад, те, без да бързат, си свалиха дрехите, целувайки се и шепнейки си на какъвто там език говореха. Всъщност не бяха истински близнаци, Коб ги наричаше така в мислите си, откакто ги беше видял. Просто си приличаха и това беше всичко: малки кльощави тела, еднакви големи черни очи, щръкнали малки цици, еднакви нацупени физиономии, когато уискито, водката или тревата свършат, макар че винаги имаше кой да попълни отново запасите в рамките на час. Коб дори не знаеше имената на момичетата. Наум за майтап им викаше Кали и Йола5.
Гледаше как парата от открития басейн изпълва въздуха около тях — момичетата настояваха водата да бъде трийсет и седем градуса и Коб не възрази. Със сигурност не той плащаше тока на това място. Преди облакът пара да ги скрие, Кали се плъзна в басейна, а Йола седна на ръба, махайки с крака във водата. Кали се потопи и изплува точно пред Йола, а главата ѝ се озова между нейните бедра. Сега сред парата момичетата вече бяха само сенки. Коб гледаше как лицето на Кали напредва, докато Йола се излята върху настилката, а дишането ѝ се ускори и се насече от къси стенания. Коб погледна през рамо часовника на нощното шкафче в спалнята. Трийсет минути до началото на неговата смяна. Достатъчно време да слезе в басейна и да се присъедини към тях.