Колко неочаквано може да се промени животът ти. Преди година и половина още беше специалист по логистика — което ще рече работник в склад — който пълнеше лавиците в един склад близо до Рамади. Убиваше камилски паяци с размерите на собствените му длани и раздаваше пакети тоалетна хартия, картофен чипс и кафе на частната американска армия в Ирак с горе-долу същата численост като истинската, която се бе изтеглила преди няколко години. Там Коб се беше будил всяка заран в малката си шперплатова кабинка. Двайсет и третият му рожден ден току-що беше минал, рамкираната му диплома от щатския университет в Охайо беше у дома при родителите му в Рочестър, а той си задаваше въпроса: как по дяволите е попаднал там? Но това винаги си е бил въпрос за милиони. Да, така е. Сет Коб — чудото без посока. Къде ли щеше да го отвее вятърът следващия път?
Преди около петнайсет месеца го беше отвял в офис на компанията в Рамади, след като някой през нощта беше пъхнал под вратата му яркозелена диплянка. Диплянката беше едновременно неясна и точна.
Щедро заплащане. Добри условия за живот (местоположението не е в Близкия изток. Трябва да сте готови да прекъснете връзката със семейството и любимите хора в продължение на пет години. Изисква се щателна физическа и психическа проверка.
Коб имаше семейство и любими хора, но беше повече от готов да се лиши от тяхната компания за пет години. Беше сигурен, че чувствата са взаимни. И ето че просто ей така се беше оказал седнал зад малко бюро в очуканата сграда, където го беше насочила дипляната. Това беше някогашен хангар, който вече не се използваше. По бетонния под се виждаха маслени петна. Имаше врата към задното помещение и всеки път, когато тя се отваряше, той зърваше купища модерно медицинско оборудване. Една от машините според него беше магнитно-резонансен томограф.
Преди да успее да се доближи до тази врата, трябваше да завърши писмените тестове. Това се оказа най-странната част от целия процес. Никой от въпросите не беше особено труден. Дори нямаше верни и погрешни отговори, а само преценка. Например: къщата ти гори, а кучето ти е затворено вътре. Ще рискуваш ли живота си, за да го спасиш? Би ли играл на руска рулетка, за да спасиш любим човек от сигурна смърт? След два дни, пълни с подобни неща, писмените тестове кулминираха в нещо, което силно учуди Коб. Поне по онова време. Накараха го до седне в ъгъла на голямото помещение, далеч от всички останали кандидати. Зад него седна един мъж около трийсетте, без да продумва. Мъжът просто си седеше, докато Коб прелистваше последния пакет тестове. Видя, че в последния тест няма въпроси. Имаше само указания. През следващите пет минути мисли за най-лошите неща, които някога си извършил, без да те хванат. Наранявал ли си силно човек, когото си обичал? През следващите пет минути мисли за това с подробности.
Какъв, по дяволите, е смисълът от всичко това, се беше запитал той. Можеше да си седи там и да си повтаря текстовете на "Пинк Флойд" и те нямаше да разберат. Майната му, той се зае с това, спазвайки указанията. След известно време го почувства странно стресиращо. Дори сякаш му причини главоболие или поне странен хлад по слепоочията.
Този тест продължи около час и когато свърши, мъжът, който седеше зад него, стана и си тръгна, измъквайки телефон от джоба си. Двайсет минути по-късно Коб най-сетне беше въведен в задната стая. Следващите четири часа прекара в медицински прегледи: почукваха по него, сканираха го и го пъхаха в клаустрофобичните тунели на апаратурата за диагностика. Прегледите свършиха в малък офис извън хангара, където Коб седна срещу двама мъже, които никога не беше виждал. И двамата бяха около четиридесетте, корави и с обветрена кожа. Така и не научи как се казват.
— Ако приемеш това предложение, ще работиш за компания на име "Уестърн Дайнамикс". Чувал ли си за нея?
Коб кимна.
— Да, голям военен доставчик.
— Ще трябва да вземеш три дози лекарства. Първата трябва да вземеш още тази вечер, ако приемеш работата.
— Това разпит под наркоза ли е?
— Не, нищо подобно.
— Какво причинява това лекарство?