Това беше всичко.
В седмиците, които последваха — много, много хубави седмици — Коб последва съвета на Хейгър. Той се настаняваше. Беше ясно още от началото, че между него и момичетата няма да има същинско общуване. Не знаеше езика, на който си говорят, но реши, че е от Източна Европа. Може би бяха румънки: напомняха му за сладките малки гимнастички оттам, които винаги гледаше, когато имаше олимпиада. Всъщност наистина ли трябва много да се говори? Може да споделяш емоционална връзка и без много думи. Понякога вечер тримата се надрусваха до оглупяване и си пускаха чужд филм — френски или германски, от филмотеката на домашното кино — който никой от тях не разбираше. Опитваха се да следват сюжета и накрая избухваха в толкова силен смях, че направо болеше. След това дрехите падаха и през следващите няколко часа за Коб светът беше гладка кожа, влага, горещина, стискащи малки ръце, стенания и викове, и преди да окончателно да изгуби съзнание сред плетеницата от крайници и тела, той си казваше: съжалявам всички на планетата, затънали да живеят своите животи, а не този.
Когато най-накрая се случи — онова, което го накара да вдигне телефона в сутерена — той не разбра веднага какво става. Беше около месец след като взе последното от трите хапчета. Всъщност дни наред не се беше сещал за тях. Беше се надрусал, когато започна да се проявява ефектът. В първия момент си помисли, че халюцинира. Вярно че никога преди това тревата не го беше докарвала до подобно състояние, но за всичко си има първи път. Както и да е, това не беше пълна халюцинация. Най-малкото не беше зрителна, а звукова. В главата му се появиха гласовете на Кали и Йола, които си бъбреха на своя език. Минаха шест часа, преди да събере едно и едно. Времето беше достатъчно въздействието на тревата да се разсее и мисълта му да се проясни. Беше ранна вечер и той стоеше в кухнята с Кали. По това време вече бе осъзнал, че в главата му заедно с гласовете на момичетата се появяват и картини. Една от тях изведнъж изпъкна особено ярко: отварянето на кутийка пепси. Няколко секунди по-късно Кали отиде до хладилника и извади кутийка пепси. Минута по-късно Коб натискаше червения бутон на телефона в сутерена.
Хейгър го разходи из случилото се, сякаш съпровожда човек, крачещ по ръба на пропаст. Да, каза той, това били мислите на момичетата, които получавал в главата си. Подобно на недобре настроена радиостанция. Да, хапчетата са предизвикали това. Да, състоянието е постоянно. Представлява повече, отколкото обикновеното чуване на мисли. Хапчетата са дали на Коб други умения, които трябва да бъдат упражнявани. Сутринта Хейгър ще прати човек, за да почне споменатото упражняване.
— Какви други умения? — попита Коб.
— Мисли за това като изпращане вместо само приемане. Самолет до кулата, кулата до самолета — нещо подобно.
— Имаш предвид да вкарвам мисли в главите на хората, а не само да чувам техните?
— Мисли, но което е по-важно — чувства, дълбоки емоционални подтици като вина и отвращение и дори въодушевление. Да принуждаваш хората да чувстват това.
— И за какво? — попита Коб.
— Поради множество причини. Полезно е по най-различни начини.
Тогава Коб схвана значението на това, усети го като нещо остро и назъбено в ръцете си. Скулптура, направена от строшени стъкла.
— Аз съм оръжие — каза той по телефона. — Ще ме пращате навсякъде по света, за да прецаквам главите на хората.
— Ще прецакваш главите на хората — съгласи се Хейгър, — но за това няма нужда да те пращаме където и да било.
Сега, облегнат на балконския парапет и допушващ цигарата, Коб си мислеше за това как минаха седмиците след този ден. Ранното обучение. Разбирането какво може наистина да прави. Естествено, уменията бяха ограничени. Изглежда четенето на мисли се получаваше при всички хора, докато по-напредналите умения действаха само на определени. След това идваше технологията — дяволски призрачна. Дори Хейгър му довери, че не знае как работи. Компанията имала малко екипи от инженерни гении, разпръснати на разни места, може би места като неговото, които разработвали всичко. Беше лесно да се види какво вършеше оборудването, макар че дори сега, след повече от година работа, целият проект беше още в изпитателна фаза. Все още на първи етап, както казваха инженерите. Обаче се разрастваше бързо, набираше инерция и Коб често усещаше, че има различни страни, които криеха от него. Щеше да стигне и дотам.