— Опиши ми какво почувства — каза Хейгър. — Колкото можеш по-точно.
— Там имаше някого — обясни Коб. — При антената.
— Това не се случва за първи път — възрази Хейгър. Понякога в петък вечер и събота се появяваха групи гимназисти, които правеха опити да се катерят по кулите.
— Беше различно — поклати глава Коб. — Не знам по какъв начин, но беше различно. Имаше някого, на когото не му беше мястото там.
Хейгър се замисли над това.
Риск от намеса.
На антената нямаше охранителни камери. Нямаше непосредствен начин да се види какво става там, в пустинята. Хейгър имаше приятел във Вашингтон, който вероятно можеше да получи достъп до сателитни данни, но това щеше да отнеме време. Може би час. Сега, когато се замисли над това, му хрумна, че Гол има особено тесни връзки с тази общност — хора от разузнаването, които имат сателити подръка, но да бъде проклет, ако набърка Гол или някой от "Белдинг-Милнър" в това.
Какво да прави?
Той погледна покрай Коб към наклоненото кресло зад него. Двата електрода лежаха там, където бяха паднали. Хейгър кимна към тях.
— Сложи ги.
Драйдън и Рейчъл бяха отново в колата и пътуваха на север от около минута, след като беше откъснал момичето от кулата. Колкото повече се отдалечаваха от нея, толкова по-добре се чувстваше Рейчъл. За няколко ужасни части от секундата Драйдън си беше помислил, че това нещо я убива с ток.
Описа му с подробности какво беше изпитала. Усещането, че чува мислите на хората в Колд Спринг на десет или повече километра от мястото, където кулата се издигаше. После усещането, че се носи из тунел и че в другия му край има някого. И накрая усещането, че пленените ѝ спомени се опитват да излязат на свобода.
— Имах чувството, че споменът за Холи Феръл е най-важният — каза Рейчъл. — Все едно отчаяно се опитвам да си го спомня. И успях. Бях чула името ѝ някъде.
— Къде?
— Ел Седеро. Сградата с русия и войниците. Няколко пъти чух името Холи Феръл, а понякога доктор Феръл в техните глави. Доктор Феръл… в Амарило, Тексас. Спомням си как един си мислеше, че трябва да се види с нея рано или късно. По онова време почти не мислех за това — някой да отиде да се види с лекар — това звучи като медицински проблем. Но сега, когато се обърна назад…
Гласът ѝ заглъхна, но Сам разбра какво иска да каже. Ако хората, работещи за Гол, обмислят да посетят Холи Феръл, за нея това може да означава нещо много лошо.
— Спомняш ли си нещо друго за нея? — попита той. — Какъв лекар е? Изследовател, който… е работил с теб?
— Не знам. В спомена няма нищо такова. Само фактът, че беше мила. Че я беше грижа за мен. Човек не може да подправи подобно чувство. Във всеки случай не и пред мен.
Драйдън се съгласи с нейната логика.
— Не знам каква е връзката ѝ с Гол — продължи Рейчъл, — но тя ме познава. Може да знае всичко, което се опитваме да научим. А ако е в опасност, трябва да я намерим… — Тя замълча. — Не можем ли просто да ѝ се обадим? Ще я потърсим в интернет и…
Драйдън поклати глава.
— Ако наистина е заплашена от Гол и неговите хора, телефонът ѝ вече се подслушва.
Стига да е още жива.
Мисълта се оформи, преди да успее да я спре. С периферното си зрение видя как Рейчъл потрепери.
— Съжалявам — извини се Драйдън.
— Няма защо. Аз си помислих същото.
— Можем да я потърсим в интернет, но ще трябва по един или друг начин лично да се свържем с нея. Има начини да го направим, без да се излагаме на голям риск дори ако я наблюдават. — Той се замисли. Направи пресмятанията наум. — Амарило е на десет или дванайсет часа път от тук.
Рейчъл кимна. Въртеше ръце в скута си. Беше нервна.
През следващите няколко минути никой от тях не проговори. Най-накрая пред тях от лятната мараня се показаха южните покрайнини на Колд Спринг. Драйдън се протегна назад и взе големите очила с широки рамки и бейзболното кепе. Точно си ги слагаше, когато Рейчъл изпищя.