Балконът на последния етаж на сградата гледаше на юг и булевард "Сънсет" в Лос Анджелис. Гол гледаше надолу към прострелия се в нощта град — хиляда и шестстотин квадратни километра осветена координатна мрежа, кръстосана от магистрали, подобни на вените от стъклопласт на някаква електронна форма на живот.
Той затвори очи и опита да успокои дишането си. Опита да задуши безпокойството, което се появи заедно с телефонното обаждане преди три минути.
Екипът на Кърен беше изгубил момичето.
Гол се обърна с гръб към перилата. Закрачи към масата близо до вратата и остави върху нея телефона, опитвайки се да го накара да звънне отново, този път с добрата новина, че всичко е уредено. Остана вторачен в него още малко, после отново се върна при гледката.
В устата си усещаше вкуса на смесица от тлеещ страх и напрежение. Изпита същото преди трийсет години, лятото между колежа и армията, когато още живееше в Бостън. Беше отишъл с приятели на мач на местния "Сокс", а след това се бяха отбили в бар на "Фенуей" и много чашки по-късно бе излязъл сам, смътно осъзнавайки, че приятелите му вече са си отишли. Имаше и момиче, с което смяташе, че се разбират много добре, но по-късно тя си тръгна, без дори да се сбогува. Това събуди в него войнствено настроение. Спомняше си как блуждае отвън, крачейки, както смяташе, към моста. Търсеше място, за да пусне една вода, когато започнаха неприятностите.
И досега не можеше да си спомни ясно как беше започнало. Имаше някакъв тип. Може би бездомник, както си бе помислил тогава. А може би просто друг пиян, идващ от някой бар. Бяха се скарали. Гол беше започнал — сега можеше да го признае пред себе си. В края на краищата беше в такова настроение. Заради такива настроения бе започвал много караници и не беше оставял на хората друг избор, освен да му отвърнат.
Този път се беше превърнало в нещо повече от караница. Имаше блъскане и удари. Един от тях беше попаднал на място и свали типа на самия ръб на брега, а Гол се разкара оттам. Едва по късно му хрумна, след десет минути и на десет преки далеч, да се запита дали другият се беше стоварил с глава в реката? Нещо беше разплискало водата, но той не обърна внимание. Взе автобуса за вкъщи и лежа повече от час буден, опитвайки да се убеди, че плисъкът му се е счул. Страховете са способни да променят съзнанието.
Тази история беше водеща в местните новини от обяд на следващия ден. Току-що завършил студент, открит мъртъв в река Чарлз, подозира се насилие, полицията моли за сведения. Главата на Гол се беше изпълнила с "ами ако". Покрай колко охранителни камери бе залитал, отивайки към реката и на връщане? Колко шофьори на таксита, биячи от баровете и шофьори на късни автобуси го бяха видели достатъчно ясно в района, за да могат да го опишат на полицаите?
През цялото лято имаше този вкус в устата — точно както сега. Сякаш в гърлото ти има химикал, който произвеждаш само когато имаш страшни неприятности — от онези, когато няма какво друго да правиш, освен да чакаш.
Телефонът започна да звъни. Той го сграбчи, сякаш беше плячка.
— Кажи ми, че сте я пипнали — изстреля.
— Оставих по-голямата част от екипа да търси — отговори Кърен. — Ще докладват, когато има какво. Клей и аз сме в жилището на Сам Драйдън. Него го няма.
— Нали не е очевидно, че сте там? Ако той и момичето са още на път за жилището…
— Няма да ни видят. Завесите са дръпнати. Няма лампи освен онези, които вече бяха запалени. Обаче не очаквам да се появят. Вече трябваше да са тук, ако се бяха упътили насам. Може би Драйдън е забелязал, че си е изпуснал портфейла, и се е покрил.
— Ако ѝ помага, какво означава това за нас?
— Бих казал — неприятности.
Гол почувства как зад ухото му започна да пулсира вена, която опираше в рамките на очилата му.
— Да чуя.
Кърен зарецитира биографията на мъжа в резюме — вероятно я четеше от таблета си.
— Сам Драйдън. Веднага след гимназията постъпва в армията. Първо при рейнджърите, после три години в спецчасти "Делта". През цялото време общо обучение и профилиране на умения: диплома за хеликоптерен пилот, парашутни скокове от големи височини. Такива работи. По-късно напуска "Делта" и досието му през следващите шест години е студено.
— Няма такова нещо като студено досие — отбеляза Гол.
— Това е над моето равнище. Официално изчезва от лицето на земята от двайсет и четвъртата си годишнина до трийсетата. Когато се появява отново на бял свят, вече е напуснал армията и живее тук, в Ел Седеро. На трийсет и една се жени, има едно дете. Учи, за да получи лиценз за учител. Една година по-късно жена му и детето загиват при автомобилна катастрофа, а той зарязва желанието си да става учител. Оттогава са минали пет години. За това време досието му е твърде тънко. Изкарва пари в частни охранителни фирми, консултации на разни малки компании. Нищо особено.