— Излез на езерния път в долния край на града и тръгни по него на юг. Ще намериш хора край телефонната антена. Може би вече се връщат на север от там. Които и да са, спри ги и ги убий.
Както се развиха нещата, за малко да го направи, когато стигна пътя. Леко кривна с пикапа, възнамерявайки да удари колата веднага щом я види — точно тая глупост му беше видяла сметката.
Отново погледна към автомата. Беше там, на една ръка от него. Захапа парче от ризата си, стисна здраво, за да заглуши болката, и отново се протегна за оръжието.
Драйдън беше на десетина метра от пикапа и точно се готвеше отново да подвикне, когато видя някакво раздвижване във вътрешността на кабината. Секунда по-късно се показа единият крак на мъжа, последван от другия. Мъжът пълзеше на ръце и крака заднешком.
— Добре ли си? — попита отново Драйдън.
Никакъв отговор.
— Чуваш ли ме?
Когато се случи, стана толкова бързо — много по-бързо, отколкото би предположил, че е възможно. Предположи, че странната ситуация беше причина да го хване неподготвен. Мъжът изпълзя напълно от кабината, но лицето му продължаваше да е обърнато към нея. Изглежда лявата му ключица беше счупена и той сякаш поддържаше пред себе си тази ръка с другата. Изведнъж се надигна и застана на колене, изкрещя от болка и рухна, завъртайки се с цяло тяло. И ето го свлечен, с гръб, опрян на камиона, и автомат МР-5, сочещ към Драйдън.
Далеч зад гърба си Драйдън чу силно ахване. Обърна се да погледне. Рейчъл стоеше до отворената врата на хондата.
— Стой там! — извика той. — Скрий се зад колата. Веднага.
За миг тя остана вкопана на мястото си, очите широко отворени и пълни със страх.
— Веднага! — кресна той.
Тя кимна и заобиколи колата, за да се скрие зад багажника.
Драйдън насочи вниманието си към мъжа. Оръжието трепереше в ръката му, но не толкова, че да го пропусне, ако натисне спусъка.
Съдейки по това колко се беше сплескало връхчето на показалеца му, спусъкът вече беше малко напрегнат.
Нямаше шанс да извади пистолета, без онзи да открие огън.
— Кой си ти?
Мъжът не отговори. Очите му не спираха да се стрелкат от Драйдън към хондата и обратно. Беше ранен, но не толкова тежко, че да не може да се изправи на краката си. Ако убие Драйдън, нямаше да му е трудно да стане и да подгони Рейчъл. Тя може и да е бърза, но у него беше оръжието, а наоколо се простираше само гола пустош.
— Спокойно — каза Драйдън.
Изражението на мъжа стана по-сурово. Пръстът му върху спусъка се сплеска още малко.
— Оуен, направи го! Направи го!
Оуен наблюдаваше мъжа, който стоеше наблизо, но очите му непрекъснато се стремяха да се върнат при колата на пътя. Беше изпълзял от потрошения пикап, за да си свърши работата и за добро или зло да запуши устата на Пясъчния човек, но тогава…
Малкото момиче. Боже небесни, на колко ли е беше? На десет или дванайсет?
Пясъчния човек го беше пратил да убие такова малко и красиво същество?
— Ще ти причиня болка. Ще те боли така, както никога не си си представял, че може да боли. И няма да спра, колкото и много да ми се молиш.
— Моля те — прошепна Оуен.
— Знаеш какво да правиш, така че го направи.
Оуен си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Почувства как познатото — ужасно, но познато — спокойствие се спуска върху него. Каква беше купешката дума за това? Приемане, отговори си той.
Драйдън реши, че така или иначе трябва да извади пистолета. Онзи щеше да го простреля, в това не можеше да има съмнение, но вероятно щеше да има време дори след като поеме ударите, да извади пистолета и да го улучи поне веднъж в гърдите. Това щеше да бъде достатъчно да го остави там и кръвта му да изтече на място, вместо да преследва Рейчъл. Вероятно щеше да се получи.
Вероятно.
Стига МР-5 да не беше на автоматична стрелба. При това положение още през първата секунда десетина куршума щяха да излетят от цевта му. Ако дори един от тях улучи Драйдън в главата, целият план щеше да пропадне. Рейчъл щеше да остане беззащитна.
Драйдън наблюдаваше цевта на оръжието. Как се завърта, описвайки малки арки в треперещата ръка на мъжа. Чакаше да се завърти достатъчно…
— Нямам избор — тихо каза мъжът. — Нищо лично.
В очите на човека имаше оттенък на съжаление, макар на Драйдън да се стори, че то е насочено главно към него самия. Обаче това беше най-малкото, което го изненада. Онова, което най-много го порази, беше, че по-раншното му впечатление от онова мимолетно зърване, когато пикапът се плъзна напряко на пътя, е напълно вярно. Интелигентността на този човек не беше по-голяма от тази на дете. Дори да е замаян от катастрофата, нямаше как да се сбъркат признаците.