Драйдън провери структурата на трите големи болници и страниците със служителите. В третата попаднаха на интересен резултат: имаше лекар на име Холи Рейс, но в биографическата ѝ справка правеше впечатление отсъствието на снимка. Всички останали лекари, работещи там, бяха качили свои снимки.
За да бъде сигурен, Драйдън обиколи всички страници в сайта на болницата, където би могло да има снимки на служителите: реклами, проведени семинари и конференции. Беше на последната такава страница и точно се готвеше да я затвори, когато ръката на Рейчъл се стрелна и му попречи да щракне с мишката.
— Какво? — попита той.
Пръстът ѝ се доближи до екрана. В снимка в долния край се виждаше екип на линейка от фелдшери и неколцина лекари от Спешното отделение, които бутаха количка на хеликоптерната площадка на покрива. В дъното се виждаше и хеликоптерът — яркочервен, заемащ по-голямата част от кадъра.
Рейчъл сочеше жена, която стоеше в коридора, наполовина обърната настрани от фотоапарата. Тъй като апаратът е бил нагласен да се справи с окъпаната в слънчева светлина хеликоптерна площадка, коридорът на преден план изглеждаше много тъмен. Много лесно би било да разгледаш снимката, без дори да забележиш жената.
— Тя ли е? — попита Драйдън.
Рейчъл се наклони още към екрана и присви очи.
— Сигурна съм.
Драйдън се вторачи в лицето на жената за още няколко секунди, прехвърляйки всички последици в главата си. Не беше необичайно човек, който е прехвърлен на друго място, да запази малкото си име. Рискът беше минимален и улесняваше психологически прехода.
Холи Феръл.
Холи Рийс.
Различна фамилия и липса на снимка в биографичната справка.
Тя не беше просто в опасност, а се криеше.
Или поне си мислеше, че се е скрила.
Драйдън се върна в жълтите страници и потърси Холи Рийс в Амарило. Едно попадение. Включително адресът.
Десет секунди по-късно Драйдън го намери в картите на Гугъл — снимката на къщата отгоре беше обозначена с маркер.
Холи живееше близо до центъра на улица с тесни къщи, наблъскани една до друга. Драйдън огледа мястото от равнището на очите, включително фасадата. Това беше тексаската разновидност на градска къща, каквито може да се видят в Бруклин или Джорджтаун. Други къщи със същите размери се издигаха от двете страни на улицата. Повечето бяха почти долепени до съседните сгради. Между много малко от тях имаше тесни алеи.
— Смяташ, че ако още е жива, хората на Гол я наблюдават — каза Рейчъл, но не като въпрос, а по-скоро като заключение.
Драйдън кимна.
— Длъжен съм да го предположа.
— Тогава как ще се свържем с нея?
— Искам да знам повече за нея, преди да го направим — обясни Драйдън. — Вярвам ти, когато казваш, че е човек, когото го е било грижа за теб, обаче това не означава, че ще отидем да ѝ се представим.
Той оглеждаше разположението на улиците и мислите му се върнаха на оборудването за подслушване, което толкова често беше използвал в "Копой". Един хубав лазерен микрофон би свършил работа. Може да се насочи към прозорците на Холи от улицата и да се улавят звуците вътре чрез измерване на вибрациите на стъклото. Беше технология на десетки години, въпреки това много надеждна.
Обаче трудно се намираше. Не можеше да бъде купено от големите вериги за електроника.
Рейчъл отново посочи с пръст тесните къщи от двете страни на дома на Холи.
— Мислиш ли, че е възможно да влезем в някоя от тях? Може би когато няма никого вкъщи?
— Не знам. Възможно е. Много от тези сгради са разделени на апартаменти. Ако извадим късмет, може да има някой свободен. — Той се обърна към нея. — Ти какво мислиш?
— Колко широки са тези къщи?
Драйдън сви рамене.
— Седем и половина-девет метра.
Рейчъл се обърна и погледна към малкото момче, кое то седеше само и четеше.
— На какво разстояние смяташ, че е?
Драйдън прецени разстоянието.
— Осемнайсет метра, може би малко повече.
Рейчъл отново се обърна натам и затвори очи. Лицето ѝ доби изражението на човек, който се опитва да чуе едва доловим глас при лоша телефонна връзка. След това заговори така, сякаш четеше от книга.
"-Били беше само за тая работа — каза Израел. — "Мъртвите не хапят", казваше той. Но сега и той е мъртъв, та сам може да провери думите си. В тия работи нямаше равен на него.
— Право казваш — отвърна Силвър. — Били винаги знаеше как да се справи — бързо и смело. Не прощаваше никому. Но аз съм кротък човек, постъпвам джентълменски, обаче този път работата е сериозна. Дългът си е дълг, момчета. Аз гласувам — смърт."6