— Ще се оправи. Вече започва да се събужда. Дай му още половин час.
— Сигурна ли си?
— Да, скъпа, сигурна съм.
Усещаше гърлото си така, сякаш беше ял марля. Ужасно го болеше глава. Прокара език по устните си. Бяха напукани и като нищо щяха да го одраскат.
— Изпий това.
Гласът на Рейчъл.
Отвори очи и видя кутийка със сок на дванайсетина сантиметра от лицето си. В отвора беше пъхната розова сламка, обърната към него. Рейчъл я доближи и той стисна с устни сламката. Отпи. Високофруктозен царевичен сироп с изкуствен аромат. По същия начин му го даваха, когато беше дете. Изпи кутийката до края и засмука стените ѝ, пусна сламката и се търкулна по гръб.
Все още беше с белезниците, но вече не беше в кутията. Лежеше на някакъв диван. В малък кабинет. Нямаше прозорци. Бяла бледа светлина нахлуваше през вратата, обаче от мястото, където лежеше, не можеше да види помещението отвъд прага.
— Къде сме? — попита Драйдън.
— У дома — отговори Рейчъл.
— Твоят дом?
Тя кимна, а в очите ѝ блестеше вълнение, каквото дотогава не беше виждал у нея.
Под главоболието усещаше познатия хладен пулс около слепоочията си. Чувстваше го като предната нощ — два или три пъти по-силен от онова, с което беше свикнал през последните дни.
Помисли си за жената, която чакаше в тъмната алея. Чакаше го по маршрута за бягство, който беше обмислял часове преди това.
— Те също могат да чуват мислите ми — заключи той.
Рейчъл кимна.
— Като мен идват от Форт Детрик. Казват, че ние трите сме избягали оттам преди пет години и оттогава се крием. Разказаха ми много за тогава, а аз им разказах за последните няколко дни. Вярват ми, но искат да говорят и с теб. Искат да са сигурни, че могат да ти се доверят, и тогава ще ти свалят белезниците. Съгласен ли си?
Драйдън стисна силно очи. Направи го няколко пъти. Все едно, че ги разтърка.
— Да идват — кимна той.
— Благодаря — усмихна се Рейчъл и стана да излезе.
— Почакай — повика я Драйдън. Тя спря и се обърна към него.
— Холи Феръл — попита той. — Ти чу нещо в нейните мисли точно преди да побегнем.
Радостта изчезна от очите на Рейчъл.
— За какво ставаше дума? — попита Драйдън.
— Мислеше за телефонен разговор, който трябваше да проведе. Важен. Повтаряше си първата част отново и отново, все едно репетираше.
— И какво повтаряше?
— Обажда се Холи Феръл. Трябва да говоря с Мартин Гол.
Драйдън се вторачи първо в Рейчъл, после в празното пространство, опитвайки се да проумее какво означава това.
Минута по-късно в стаята влязоха две жени. Сега за пръв път ги виждаше добре. И двете бяха на около трийсет, слаби, средни на ръст. Драйдън се изправи на дивана с лице към тях. Едната беше руса, другата по-скоро брюнетка. Външният им вид беше странно незабележим или по-скоро много по-незабележим, отколкото би могъл да бъде. Той остана с впечатление, че полагат специални усилия да не се набиват на очи.
В другия край на помещението срещу неговия имаше втори диван, на който се настаниха жените.
— Аз съм Одри — каза русата, — а това е Сандра.
Враждебността, която излъчваха в алеята, беше изчезнала. Изглеждаха съпричастни, макар да не проявяваха особено съжаление. В това нямаше нищо лошо. Глупаво е да съжаляваш за неща, които в миналото са ти се стрували необходими.
Сандра кимна при тази мисъл.
— Не знаехме кой си — обясни тя. — Наблюдавахме района около къщата на Холи Феръл и когато вие двамата се появихте, беше трудно да ви пропуснем.
— Не можем да чуваме мислите на Рейчъл, както и тя нашите, но пък чуваме твоите, а през по голямата част от времето ти мислеше за нея. Разбрахме, че е там с теб и че изглежда ѝ помагаш, но не бяхме сигурни защо. Решихме да я измъкнем колкото може по-бързо оттам, а подробностите да разберем по-късно.
— Въпросите ни няма да са много — продължи Сандра. — Отговори на тях, после ние ще отговорим на твоите. По-точно на повечето от тях засега. Съгласен ли си?
Драйдън кимна.
Отне им половин час. Разходиха го из историята, която без съмнение бяха научили от Рейчъл. Като се почне от дъсчената алея до градската къща. Питаха го за неговото минало и кариера. Не виждаше причина да скрива каквото и да било.
Когато свършиха, Сандра извади ключе от джоба си и свали белезниците. Драйдън започна да раздвижва раменете си, правейки бавни кръгчета, за да предотврати възможни схващания.