— Вероятно умираш от глад — предположи Сандра.
— Докато обядваме, ще ти разкажем нашата история. А докато готвим, Рейчъл иска да те разведе.
Драйдън беше предположил, че мястото е къща, така че не бе обмислял друга възможност. Когато стигна до вратата на кабинета, видя, че е сбъркал.
Отвъд кабинета имаше просторна всекидневна с множество прозорци. Отвъд тях се виждаше Чикаго, гледан от, както Сам реши, осемдесетия етаж. Гледката се простираше в южна посока над покривите на други небостъргачи от място, което явно се намираше в северната част на центъра.
— Намираме се в Хенкок Сентър — обясни Рейчъл. — Този апартамент заема целия осемдесет и трети етаж.
Драйдън я погледна, после изгледа Одри и Сандра, които още бяха в кабинета.
— И това място е скривалище? — попита той.
— Ще се изненадаш колко добре работи — отговори Сандра. — Богатите са направили законите така, че да служат на тяхната нужда от уединение. В някои отношения е по-лесно анонимно да притежаваш място като това, отколкото някое терасовидно ранчо в покрайнините.
— Има и друга причина да живеем тук — добави Одри, — обаче, ако си късметлия, няма нужда да я научаваш.
Рейчъл задърпа Драйдън за ръката, нетърпелива да го разведе наоколо. Той се обърна, за да я последва…
— Чакай — каза Сандра.
Драйдън се обърна.
Сандра беше протегнала ръка с неговия пистолет. Пълнителят беше пъхнат в ръкохватката.
— Нямам думи да ти кажа колко много означава за нас онова, което си направил за Рейчъл — каза тя. — Затова най-малкото, което бихме могли да направим, е да ти се доверим.
Драйдън взе пистолета, провери предпазителя и го пъхна под колана си.
Размерите на апартамента и разпределението бяха направо сюрреалистични. Всекидневната се отваряше към кухнята и трапезарията, след това се сливаше в огромно пространство, което се простираше до югоизточния ъгъл на този етаж.
Останалата част от помещението образуваше огромен правоъгълник, разположен в центъра на етажа.
Между стаите имаше и библиотека, която заемаше по-голямата част от северния край, и три спални, които изпълваха източната част. Спалните бяха повече или по-малко еднакви по размери, което просто означаваше, че и трите бяха огромни. Стаята в югоизточния ъгъл беше на Рейчъл. Тя въведе Драйдън, който малко се изненада от всекидневния ѝ вид — изглеждаше така, сякаш беше редовно използвана до ден днешен.
— Когато пристигнахме, целият апартамент беше в такова състояние — обясни Рейчъл. — Чаши по плота, оставени там в продължение на два месеца. Одри и Сандра се страхували да останат тук, докато Гол ме държи в плен, в случай че научи за мястото от мен.
Тя отиде до леглото, чиито завивки бяха разхвърляни. Син плюшен трицератопс, полускрит от тях.
— Продължавам да си мисля, че някои от тези неща могат да ми помогнат да си спомня — посочи Рейчъл с ръка.
Измъкна динозавъра и го притисна до гърдите си.
— Сандра ми каза, че си има име — каза тя. — Усещам, че иска да си го припомня.
Тя се вторачи за миг в играчката, а в очите ѝ се появи нещо. Крехка надежда. После раменете ѝ се отпуснаха. Остави динозавъра отново на кревата.
— Не бързай — успокои я Драйдън.
Рейчъл кимна, но изглежда се тревожеше за нещо.
— Какво има? — попита Драйдън.
Рейчъл отговори почти с шепот:
— Ще видиш.
— Когато бях на двайсет и две — започна Сандра, — влязох в затвора. Няма да кажа за какво.
Четиримата се бяха настанили около масата в трапезарията, разположена в югозападния край на жилището. Отвън се беше заоблачило. Назъбени облаци мъгла се носеха около върховете на небостъргачите.
Когато някой от тях обгръщаше "Хенкок", градът изчезваше от погледите им.
— Отчасти заради предишни простъпки присъдата ми беше шестнайсет години. Ако имах късмет, можех да получа помилване след дванайсет. Вече бях от месец в затвора, когато един мъж ме посети. Не в стаята със стъклената разделителна стена и телефоните, а посред нощ направо в килията. Началникът на охраната беше с него, видът му беше много недоволен, но не продума. Посетителят каза, че ако искам, още тази нощ мога да изляза от затвора. Мога да тръгна с него начаса и ще живея на много по-хубаво място и там ще трябва да излежа само две години. След това ще бъда свободна да си вървя. Това друго място е нещо като общежитие, обясни той, където армията провежда медицински опити. Като Федералната агенция за лекарствата, но във военната ѝ разновидност. Сделката беше проста: през първите две седмици щяха да ми направят три инжекции с лекарство за намеса в РНК-така го нарече. След това нищо. Ще мога да разпускам, да гледам телевизия, да правя каквото си поискам. Те щели да ме наблюдават, за да видят дали лекарството оказва някакво въздействие, и след като изтекат двете години, ще бъда свободна да започна нов живот и да гледам да не го прецакам отново. Щях да бъда само на двайсет и четири, когато изляза. Алтернативата бе да остана в затвора до началото на трийсетака. През този първи месец зад решетките вече два пъти бях станала жертва на сексуални нападения. И това щеше да продължи — не се съмнявах в това. "Помисли си", каза мъжът, но честно казано, не се налагаше. Казах си, че дори опитите с лекарства да ме убият, това щеше да е по-добре от още дванайсет години на това място.