— Преживяното от мен е горе-долу същото — каза Одри. — Процесът на вземане на решението беше същият.
Те разказваха историята подред. Щом едната млъкваше за малко, започваше другата. Мястото, на което попаднали, било сграда във Форт Детрик и отвътре наистина приличало на спално помещение в пансион — такива били виждали по филмите. Никоя не беше влизала в истинско спално. Единствената разлика била, че не можели да излизат. Били две от десетте жени, живеещи там, с които се разбирали добре. Атмосферата била относително спокойна. Това определено не било затвор.
Първите инжекции им били още първия ден. Нищо особено — все едно ти слагат ваксина против тетанус. Фелдшерите казали, че може да вдигнат температура и да ги втресе, но нищо подобно не се случило. И след останалите инжекции било така. Нямало странични ефекти и това останало така и през следващите няколко месеца. Едно от момичетата в спалното го бивало много по точните науки в гимназията и си спомняло, че е чело за нещо, наречено контролна група. При някои опити една група пациенти получава дадено лекарство, а другата само си мисли, че е получила същото лекарство, но вместо това ѝ давали някакви сладки хапчета или инжекции с неутрален разтвор. Може би и тук се беше случило същото. Може би те са били просто за контрол. Това било приятна мисъл, която продължила до средата на третия месец.
Ефектът започнал да се проявява постепенно. В началото — малки пристъпи. Дори когато започнал да става по-силен, бил трудно забележим, защото не действал между самите тях. Изглежда работел само с външни лица като фелдшерите или хора, които минавали на определено разстояние от сградата. В продължение на седмица или повече всяка от жените пазела в тайна феномена, защото се страхували, че си въобразяват. Страхували се, че полудяват.
Тогава се случило нещо много странно. По време на един от рутинните медицински прегледи — провеждали ги два пъти седмично — един от фелдшерите задал на момичетата въпрос, който никога не бил задавал преди.
Чувате ли разни неща в съзнанието си, които ви се струват необичайни? Мисли, които не са ваши?
Момичетата се ококорили. Да, отговорили те. Да, мамка му, какво е това? Други момичета чули и се струпали наоколо, заговорили за случващото се, доволни, че не са сами с тези симптоми. Докато ставало всичко това, фелдшерът извадил телефон, набрал номер и така настъпил краят на живота им в спалното помещение.
За по-малко от час десетте жени се озовали в различна сграда, която не приличала толкова на спално помещение, а всъщност по-скоро на затвор. Всяка получила своя килия с решетки. Идвали различни учени да ги наглеждат. Повечето били възрастни мъже във военни униформи. Говорели помежду си за жените, сякаш тях ги нямало. Сякаш не можели да ги чуят. Което било странно, защото жените можели да правят много повече, отколкото просто да ги чуват.
— Те знаеха, че няма да излезем оттам — каза Сандра.
— Нито след две години, нито когато и да било. Не им пукаше, че можем да го чуем в мислите им. Нямаше значение какво знаем, защото им бяхме в ръцете.
— Известно време си мислехме — продължи Одри,
— Че ще ни използват, за да шпионираме други хора.
— Например да ни слагат в хотелски стаи до тези на важни гости — ВИП лица от чужди държави или нещо подобно — за да научаваме какво си мислят. Звучи правдоподобно, нали? До края на живота си щяхме да бъдем живи подслушвателни устройства.
Тя отклони поглед към блясъка на отразената слънчева светлина по най-близкия небостъргач. Най-горният етаж сияеше мокър на местата, където облаците го бяха докосвали.
— Обаче излезе, че няма да бъдем дори това — продължи тя.
Драйдън погледна първо едната, после другата.
— А какво?
— Бели мишки — отговори Сандра. — Щяхме да останем под ключ до края на живота си, така че да могат да ни наблюдават и да видят какво ще се получи в дългосрочен план. Да видят дали с течение на времето ефектът ще се засилва, ще отслабва или нещо подобно. Да видят дали след три години няма да хванем рак. Или след седем, а може би десет? Да проверят дали на трийсет няма да се разболеем от алцхаймер.