Неразумни възможности се завъртяха из главата му. Да я измъкне от това място. Да се сдобие със запас от лекарството — всяко от използваните за разпити по време на сън би свършило работа — и завинаги да я държи на малки дози. Да запази на мястото ѝ бариерата пред паметта. Може би кодираното съобщение беше глупост, а може би — не, но с достатъчно количество от лекарството нямаше да има нужда той и Рейчъл да разберат. Тя щеше да се съгласи. Не, направо щеше да настоява.
Сътрудничеството с Гол беше невъзможно. Каквото и да направи той с Драйдън, Рейчъл щеше да бъде убита на място.
Само един ход му се видя смислен.
Балансираната тежест на зигзауера в ръката му действаше успокоително. Той се дръпна от прозорците и тръгна по коридора към източната част на апартамента.
Рейчъл се опитваше да накара трицератопса да ѝ каже как се казва. Той отвърна на втренчения ѝ поглед с пластмасовите си очи, които блестяха на светлината от нощната лампа, без да казва каквото и да било.
— Както искаш — каза тя.
Обърна се по гръб и се загледа в заревото на града, което проблясваше по стената. Сънят ѝ беше на пресекулки — повече време беше будна, отколкото заспала. Липсваха ѝ мислите на Сам. Четири пъти беше ставала със завивките и възглавницата и изминаваше половината път до вратата на спалнята, възнамерявайки да заеме другия диван във всекидневната. Единственото, което я спря, беше неудобството. Не че Сам щеше да си помисли нещо лошо за нея — той никога не би го направил — а че тя щеше да мисли така за себе си. Ако сега не може да се изправи срещу собствените си страхове, как щеше да се справи с онова, което предстоеше? С нещата, които Одри и Сандра не се решаваха да ѝ кажат.
Тя гушна отново трицератопса, притисна го към себе си и затвори очи. Стига го е гледала. Вероятно повечето ѝ спомени са свързани с прегръщането му. Докосването на меката тъкан беше приятно. Усещането беше… познато.
Как се казваше?
Една дума изплува на повърхността на съзнанието ѝ, проблесна между вълните и отново изчезна. Толкова близо, че устата ѝ беше готова да я изрече. Обаче вече беше изчезнала обратно в дълбините.
По дяволите.
Името на динозавъра беше първата плочка от доминото. Сигурна беше в това. Тази подробност от нейното минало щеше да отключи останалите — ефектът на доминото. Ще го отвори като мехур, така че да успее да се справи с онова, което щеше да излезе. Можеше да се случи всеки момент. Всяка секунда. Тя притисна трицератопса силно до гърдите си.
Отново нещо се раздвижи под вълните. Ето го. Устните ѝ се напрегнаха, за да оформят думата.
Започваше с…
Съсредоточаването ѝ изведнъж се срина. Тя седна в леглото, а динозавърчето падна настрана, забравено.
Сам беше в коридора.
Мислите му стигнаха до нея като глас от далечината, усилващ се и отслабващ според пристъпите на вятъра. Не можеше да долови думите — засега — но природата на неговите мисли не можеше да се сбърка: нащрек и пълни с напрежение.
Коридорът без прозорци се простираше от север на юг, минаваше пред трите спални и беше най-тъмното място в апартамента. Очите на Драйдън още бяха приспособени към ярката линия на хоризонта, затова той спря, докато започне да вижда подробности от коридора. Вратата на Рейчъл се показа на шест метра пред него. По-нататък в мрака беше стаята на Одри, а после идваше тази на Сандра.
Чувстваше хладния пулс на слепоочията си, който се усилваше с доближаването до стаята на Рейчъл. Предположи, че усеща малко и от другите две, макар и трите да спяха.
Ако спяха.
Драйдън беше водил екипи по промъкване на доста плашещи места: контейнеровози, в които екипажът познаваше всеки сантиметър от разположението, докато той и неговите хора не го знаеха; пещерни комплекси, които предизвикваха асоциации с огромни мравуняци. Тук беше по-зле. Освен с придобитите си способности Одри и Сандра със сигурност разполагаха и с повече конвенционална мощ. Като се има предвид оборудването на апартамента за самоотбрана — вратата към асансьора беше от стомана, дебела два сантиметра и половина, би било наивно да смята, че не са взели мерки и за нападение.
Би могъл да нахлуе в спалните им и да ги убие на място. Първата ще бъде изненадана и ще има съвсем кратко време, а втората ще разполага със срока, докато стигне до нейната врата — най-много пет секунди. Би могъл да го направи.
Но не — не можеше. Да убие някого заради излъчваното съобщение изискваше много по-голяма сигурност, с каквато той не разполагаше. Обаче за да измъкне веднага Рейчъл оттук, нямаше нужда от такава.
Отиде до нейната врата, отвори я толкова бързо, колкото необходимостта да не вдига шум позволяваше, и я намери напълно будна и седнала в леглото. Изглеждаше така, сякаш е будна от доста време. Сам прекрачи прага, затвори тихо вратата и отиде при нея. Нямаше съмнение, че беше доловила страха му още в коридора, но сега, когато научи подробностите от неговите мисли, лицето ѝ се изкриви в маска на ужас.