— Защо не стреляте? — изкрещя им Рейчъл. — Може и да ме улучите.
Драйдън я прегърна през раменете.
— Всичко е наред — каза той.
Тя се обърна към него и притисна лице в ризата му. Цялото ѝ тяло трепереше.
— Е, те не бяха предвидили това — подхвърли той.
Тя чу веселата нотка в неговия глас и вдигна очи към него, за да успее да му се усмихне, макар и през сълзи.
— Какво ще правим? — попита момичето.
Драйдън огледа стаята. Две солидни стени и две с прозорци. А от другата им страна нямаше нищо освен падане с дължина три футболни игрища. Имаше и баня, но тя не предлагаше по-добри възможности от самата спалня. Налудничави решения се мяркаха в главата му и изчезваха отново: да строши с изстрели прозореца, да направи въже от чаршафите на Рейчъл, с което да се спусне до долния апартамент и да си пробие с изстрели път в него. Нямаше значение. Одри и Сандра щяха да чуят плановете му и да имат достатъчно време да се втурнат към долния апартамент.
— Какво ще кажеш за мен? — попита Рейчъл. — Те не могат да чуят моите планове.
— А ти имаш ли план?
— Да — кимна тя.
Одри почувства как мисловната структура на Драйдън пламва от напрежение след предложението на Рейчъл. Той ѝ имаше доверие, беше го грижа повече за нея, отколкото за него самия, но да последва нейния план сляпо, го накара да се почувства като пилот, от когото искат да предаде управлението на някой от пътниците.
Тогава се включи неговата логика, непоклатимата координата мрежа, която разсече дисонанса на емоциите му. Войнишката логика. Бърза и ясна. Одри беше чувала подобна логика и преди у мъже и жени, закалени в битки. Драйдън взе решение толкова бързо, че едва успяваше да следва стъпките му. Мъжът виждаше единствено безсмислието да използва собствен план, като се има предвид, че ще бъде чут. Затова всеки план на Рейчъл беше по-добър.
Той ѝ каза да го направи, каквото и да е, после се зае отново да наблюдава вратата.
Нито една мисъл повече нямаше да излезе от тази стая.
В мрака до Одри Сандра издиша шумно:
— Ебаваш ли се с мен?
Одри долови страх в гласа ѝ. Усещаше го и тя. През годините, откакто избягаха от затвора, никога не се беше изправяла срещу враг, чиито мисли бяха скрити от нея. Не можеше да си спомни кога за последен път ѝ се бе налагало да прави предположения както сега. И уморено осъзна, че дори не знае как да го направи. Хватката ѝ върху тежката пушка в ръцете ѝ се стегна.
Обърна се към Сандра и се опита да бъде твърда.
— Някой над нас или под нас сигурно е звъннал на охраната заради изстрелите. Те ще пристигнат всяка минута във фоайето, така че няма да можем да слезем с асансьорите.
— Ще взема парашутите — каза Сандра.
— За мен донеси сбруята за тандем ни скокове.
Сандра разбра, после се втурна надолу по тъмния коридор.
Рейчъл прекоси помещението до банята. Спря се на прага и погледна към Сам, застанал с гръб към нея и пистолет, насочен към барикадираната врата. Щеше ѝ се да може да му каже какво означава за нея фактът, че напълно ѝ се доверява — вярва, че няма да направи някоя глупост. Надяваше се, че наистина няма да направи.
Тихо извади безжичния телефон от зарядното върху бюрото си, влезе в банята и затвори вратата. В тишината заглуши своите собствени мисли и се съсредоточи върху тези на Сам. Съобщението, предавано от просветващата светлина от Уилис Тауър, която виждаше и в момента как пулсира по стените на нейната спалня, течеше без прекъсване в неговото подсъзнание.
ЕЛА — ПРИ — ХОРАТА — НА — ГОЛ — В — ОФИСА — НА — ОХРАНАТА — В — УИЛИС ТАУЪР — ИЛИ — ИМ — СЕ — ОБАДИ — НА — 062–585 — 0184 — НЕГОВИТЕ
— ХОРА — НЯМА — ДА — ТЕ — УБИЯТ
Съобщението беше за Сам и никого другиго. Нея щяха да убият. В това нямаше никакво съмнение.
Рейчъл се вгледа в своето черно отражение над тоалетната масичка.
— Която и да си — прошепна тя, — няма да се върнеш.
Натисна бутона за разговор и клавиатурата на телефона светна. Това беше единственото решение. То предлагаше поне някакъв шанс Сам да оживее и гарантираше, че Одри и Сандра ще умрат.
Рейчъл набра номера. Един мъж вдигна още при първото позвъняване. Тя остави телефона на тоалетката, без да прекъсва линията. После се плъзна покрай вратата, за да седне на студените каменни плочки.