Беше сложен да седне в кабината на голям частен самолет. Сега машината излизаше назад от хангара си, а турбовитловите ѝ двигатели тихо виеха. През прозорците си виждаше в сумрака на зазоряването прострялото се във всички посоки огромно летище.
Китките и глезените му още бяха вързани. Беше обезопасен и със самолетния колан, който притискаше торса му към облегалката на седалката. От другата страна на пътеката пред него и зад него седяха мъжете с пушките за упойващи стрелички и наблюдаваха.
— Погледни право нагоре в лампите и брой до три — нареди медикът.
Драйдън изпълни нареждането. Присви очи от блясъка на лампите, но всичко изглеждаше нормално.
— Няма сътресение — каза медикът повече на себе си.
Един от въоръжените мъже извади телефон и набра някакъв номер. Зачака. После каза:
— Сър, след минута излитаме. — Минаха пет секунди. — Разбрано. Ще бъде готов, щом стигнете там.
Там се оказа военновъздушната база "Андрюс" край Вашингтон. Самолетът кацна и рулира дълго време, провирайки се между хангари и сгради по поддръжката. Драйдън не можа да определи каква е сградата, близо до която най-накрая спря самолетът. Беше едноетажна, но разпростряла се на широко. Стените бяха бетонни и без прозорци. Мъжете освободиха глезените му, но оставиха белезниците на ръцете му и го свалиха от самолета под лъчите на изгряващото слънце. Въведоха го в сградата през единствената врата, която се виждаше в стената. От нея попаднаха в бял стерилен коридор с врати от двете му страни. Въведоха го през първата врата вляво в помещение с размерите на баскетболно игрище. На места имаше дълги метални маси, а около тях стояха сгъваеми метални столове. Покрай една стена бяха подредени алуминиеви и платнени койки. Мъжете взеха една и изправиха краката ѝ. Сложиха Драйдън върху ѝ и отново заключиха глезените му.
— Ако можеш, поспи.
Двамина останаха да го пазят. Взеха от столовете около масите и седнаха при вратата. Останалите излязоха и затвориха вратата след себе си.
Драйдън затвори очи.
В коридора се чуха стъпки. Драйдън се събуди точно навреме, за да види двамата пазачи да скачат на крака. Секунда по-късно вратата се отвори навътре и в помещението влезе мъж на около петдесет. Атлетично телосложение. Черно яке и камуфлажни панталони, бяла риза. Драйдън реши, че този мъж някога е бил войник, но от дълго време е нещо друго.
— Мартин Гол — каза той.
Мъжът кимна. Зад него половин дузина мъже се изсипаха в помещението, някои носеха оборудване: настолен компютър, клавиатура, голям плосък екран. Заеха се за работа, използвайки най-близката от металните маси.
Последен през вратата влезе мъж, който реагира на ожуленото лице на Драйдън.
— Божичко, Сам.
Коул Харис дойде до койката и приклекна до нея. Изглеждаше точно така, както преди няколко месеца, когато Драйдън се беше видял с него. Метър и осемдесет и шест, с телосложението на дънер, същата подстрижка, която носеше още от началното обучение.
— Капутите можеха поне да те почистят — подметна Харис.
— Провериха дали нямам сътресение. Беше мило от тяхна страна.
— Направи ми услуга — каза Харис.
— Каква?
— Кажи на тези типове всичко. Всяка подробност за тези три последни дни. Всичко, което знаеш.
— Ще ми се да знам ти какво знаеш — отговори Драйдън.
— Ще разбереш. Те ще ти кажат.
На металната маса хората на Гол бяха включили екрана, на който не се виждаше нищо освен синя светлина. В момента се занимаваха с компютъра.
Гол се приближи до койката.
— Защо не му свалите белезниците? — попита Харис, посочвайки ръцете и краката на Сам. — Не мисля, че ще изскочи навън, за да открадне самолета на президента.
Гол кимна, после махна на един от мъжете при вратата.
Отне час да се опишат подробно трите дни. Драйдън пропусна Дина Собъл, както и всичко останало, което би могло да доведе до идентифицирането ѝ, но иначе нищо не скри. Докато говореше, Харис излезе и скоро се върна с памук и кислородна вода и се зае да почиства раните му и засъхналата кръв.
Когато Драйдън свърши, Гол остана дълго време загледан в нищото. Изглежда подреждаше мислите си в подготовка на онова, което щеше да каже.
— Защо в Чикаго хората ти бяха въоръжени с пушки за упойващи стрелички? — попита Драйдън. — Дотогава се опитваше да убиеш Рейчъл.
— И теб с нея — отговори Гол.
Ако имаше някаква извинителна нотка в тона му, Драйдън я пропусна.
— Нека ти кажа някои неща — продължи Гол. — За мен е най-добре да си наясно — той погледна към Харис, — а и твоят приятел настояваше.