— И да се окаже права — подхвърли Драйдън.
Гол просто кимна.
— А дали Одри ще позволи просто така да поеме риска?
— Наистина ли смяташ, че Одри я командва? — попита Гол. — Че тя и Сандра още я командват след всички тези години? Ето трима души: двама от тях могат да чуват мисли през стената, а третият — да накара всеки на километър и половина от него да прави каквото поиска. С времето коя според теб се е превърнала в алфа женска?
Драйдън обмисли казаното. Това се разминаваше толкова дълбоко с неговата собствена представа за Рейчъл, че въобще не му беше хрумвало.
— Не приемай, че действително я познаваш — предупреди го Гол. — Знаем какво иска да направи истинската Рейчъл на Холи. А какво изпитва към теб — дори не се опитвай да отгатнеш!
Истинската Рейчъл.
Когато видя как му подейства тази идея, Холи стана от мястото си.
— С мен е същото — каза тя. — Зная каква би била, ако това не ѝ се беше случило. Вярвам, че отново може да бъде такава.
— Тогава да вървим — кимна Драйдън.
Глава 39
Маркъс Тил пусна стария си хечбек до края на автомобилната алея, спря на изхода и се обърна да погледне караваната, която беше наричал свой дом през целия си съзнателен живот. Нямаше какво толкова да му гледа на мястото, но си беше негово. Гледаше и се питаше дали някога отново ще го види, после зави по двулентовото междущатско шосе и подкара на изток към града, без повече да се обръща.
Беше на четиресет и една. Всички тези години беше прекарал тук, в това малко провинциално градче — Кловър, Уайоминг, на шестнайсет километра от друго, но малко по-голямо провинциално градче, Ред Сити. През по-голямата част от детските и юношеските си години се беше мъчил да не попада в неприятности. Неприятностите най-вече бяха кавги — винаги резултат от пиянство или лошо поведение. Разбира се, едното водеше до другото. Когато стана на около трийсет, заряза всичко това — човек не може да лежи в безброй килии, без да почне да се замисля. Беше започнал работа при чичо си в дърводелската работилница, където изработваше шкафове и мебели по поръчка за разни строителни предприемачи от Чайен. Нещо в тази работа беше привлякло Маркъс. Обичаше да се труди усилено и накрая да покаже нещо ново — бюро или може би лавица за книги. Обичаше да остава в работилницата след края на работното време, да пуска тази или онази лампа и да гледа как някакъв току-що завършен предмет блести от различни ъгли. Беше очаквал остатъкът от живота му да върви по този прост коловоз, в който беше влязъл. Нямаше да забогатее, но нямаше и да се буди в затвора. Това не му пречеше. Наистина всичко беше наред, докато преди почти една година Призрака се беше настанил в главата му.
Всички скапани месеци след това — месеци на отхвърляне и съпротива, за да отстъпи накрая като бито куче, и ето сега, със свряна между краката опашка, да изпълнява неговите заповеди. Какво друго му оставаше?
Заповедите, които беше получил днес, бяха странни. От време на време бе получавал най-ужасните, каквито можеше да си представи, но тези бяха наистина странни. До днес заповедите на Призрака винаги бяха свързани с нещо, което да се извърши тук в града — в радиус от повече или по-малко от десет километра. Сега напълно неочаквано гласът му бе заповядал да се качи на колата, да излезе на магистралата и да поеме за Канзас. Указанията посочваха определен мотел и определен град, където трябваше да се настани и да чака нови заповеди.
Можеше само да се губи в догадки какви ще са те. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че няма да са приятни. Въпреки това щеше да ги изпълни. Бог да му е на помощ, но щеше да го направи.
Глава 40
Малко преди полунощ Драйдън остави книгата, която четеше, и излезе на верандата на селската къща. Ветрецът, който идваше от нивите, беше топъл и влажен. Отиде до края на верандата и се загледа в нощта. Пред къщата земята се спускаше в дълъг сто и деветдесет метра склон до пътя. Автомобилната алея го разсичаше по средата, а нивите от двете страни бяха оставени за угар и бяха обрасли с къса трева. Същото важеше за земята, заобикаляща къщата от всички страни. Огромна открита площ, на която видимостта беше най-малко двеста метра във всички посоки, защото никъде нямаше и едно дърво. Нямаше съмнение, че точно това беше част от причините Гол да избере това място.
Самата къща беше вероятно на сто години, изчаквайки с десетилетия тук, в пустошта, докато Топека растеше на север и най-накрая стигна до нея. Не беше далеч — оживената улица, която Гол спомена, лежеше на юг от тук и се простираше от изток на запад като белег от неонови светлини по хоризонта. Рейчъл можеше сега да е там. Драйдън и Холи чакаха във фермата вече десет дни.