— Ще се получи по-добре, ако не те карам да го казваш — каза тя.
— Какво?
— Холи показа ли ти съобщенията? Обзалагам се, че го е направила.
Драйдън кимна.
— Нейната ръка — обясни Рейчъл, — моят почерк.
Драйдън точно се готвеше да пита какво иска да каже, когато разбра.
— Същото е при говоренето — каза Рейчъл. — Ако се наложи, мога да те накарам, но… — Тя замълча и се обърна към него. — Няма да е толкова убедително, колкото ми се иска. Щеше ми се сам да го направиш.
— Няма. Само си губиш времето.
— Мисля, че ще го направиш — кимна тя. — В гласа ѝ прозвуча нещо, приличащо на тъга.
Тя остави телефона отново на масата. Когато го направи, Драйдън видя до него хирургически скалпел.
— Преди си измъчвал хора — продължи Рейчъл. — Или най-малкото си присъствал. Стоял си и си гледал какво се случва.
Драйдън не отговори.
— Също така си обучен да устояваш на мъчение — отбеляза тя. — Обаче съм склонна да мисля, че това е една от онези области, където обучението се различава от действителността.
— Няма да се обадя — поклати Драйдън глава. — Нищо, което ми сториш, няма да промени това.
— Не става дума за това аз да ти направя нещо, а за онова, което ти ще ми сториш.
Тя се приближи, седна на коленете му и го прегърна през врата. Лицето ѝ се озова на десетина сантиметра от неговото.
— Ти беше добър с мен — каза тя. — Дори аз мога да оценя това. Не искам да те гледам как страдаш. Мисля, че е по-добре да се обадиш, преди нещата да се влошат.
Зачака отговор.
Той не продума.
— Добре — каза Рейчъл.
Пръстите ѝ се плъзнаха надолу по облегалката до белезниците, които държаха китките му закопчани отзад. Чу как ключалката щракна и ръцете му се оказаха свободни.
Рейчъл стана и отстъпи назад. Взе скалпела от стола и заоглежда острието му на светлината.
Драйдън прецени разстоянието помежду им. Метър и половина или малко повече. Можеше да го прекоси за по-малко от секунда и да я повали в безсъзнание. Одри, където и да се намираше, сигурно беше въоръжена, но щеше да се справи с този проблем по свой начин…
Волята да извърши това просто го напусна. Отнесена като листо от вятъра.
— Дори не си заслужава да мислиш за това — каза Рейчъл. — Просто мога да те лиша от желание да изпълниш всеки план, който измислиш.
Погледна я. Онова, което беше чул гласа ѝ малко по-рано, тази тъжна нотка, сега беше в нейните очи. Едва доловимо, но беше там.
— След няколко секунди ще вземеш скалпела от ръката ми и ще ме нападнеш — обясни тя. — Няма как да не го направиш.
Драйдън се вторачи в нея. Нямаше смисъл да я моли гласно.
— Всичко, което трябва да направиш, е да ѝ се обадиш — повтори Рейчъл.
— Чуваш мислите ми. Не можеш ли да разбереш, че няма да го направя?
— Знам какво мислиш в момента. Но нямам представа какво ще мислиш след трийсет секунди. Нито пък ти.
— Няма да ѝ се обадя.
— Ще видим.
Случи се, преди да успее да каже още нещо. Промяната се стовари върху му толкова бързо, че измени цветовото насищане на зрението му, сякаш кръвоносните съдове в очите му се разшириха. В този миг разсъжденията изчезнаха и пред него беше само Рейчъл, която отскочи назад, когато той се изстреля от стола си и грабна скалпела от ръката ѝ. Очите ѝ бяха огромни и уплашени, дишането ѝ ускорено. Сграбчи я и се завъртя, за да я хвърли на масата, стовари я отгоре и почувства как плотът поддава под двойната им тежест. Тя вдигна ръце и започна да се защитава. Двете ѝ ръце хванаха неговата, с която държеше скалпела. Откъсна я от нейната хватка и сряза горната част на ръката ѝ, плата на ризата и кожата ѝ цъфнаха, потече кръв. Трудно му беше да помисли за кръвта като за кръв. Приличаше повече на нектар, цялото ѝ тяло беше съд, пълен с него. Пулсираше с него силно, каквото беше желанието ѝ да живее. Сграбчи кичур от косата ѝ, дръпна главата ѝ назад, за да оголи гърлото ѝ, и зъбите му точно докосваха кожата ѝ там, когато…
Така бързо, както беше дошла, тази нагласа изчезна. Сякаш Рейчъл бе натиснала копче и го беше освободила. Драйдън скочи и се дръпна, падна назад и се оттласна по пода, докато раменете му не опряха в стената. Дори тогава не спря, а продължи да се оттласква, докато не стигна ъгъла — най-голямото разстояние, на което можеше физически да се отдалечи от нея.
Спомняше си всичко: силата на натрапливото поведение, почти еротичния копнеж да забие зъбите си в нейната кожа, да почувства как кръвта ѝ бликва и изпълва устата му.
Сълзи опариха очите му — първите сълзи, откакто бе погребал семейството си. След секунди вече не виждаше нищо освен размазани цветове в помещението.