- Къде се намирам, по дяволите? - промърмори Нюкърк. Гласът му едва се чуваше от шума на вълните. Косата му бе опърлена, а лицето и ръцете му - зацапани със сажди.
- Още малко и ще цопнеш в океана, ето къде! Можеш ли да се движиш?
Момчето се загледа в почернелите сп ръце и размърда пръсти, след което се освободи от предпазните колани.
Той се изправи несигурно върху пилотската кабина.
- Да. Само съм се опърлил малко.
Той прокара пръсти през това, което бе останало от косата му.
- Можеш ли да се катериш? - попита Дерин.
Нюкърк се загледа в тъмния търбух на „Левиатан“.
- Да, ама това е на километри от нас! Не можа ли да дойдеш по-бързо?
- Ти трябваше да паднеш ло-бавно\ - извика му в отговор Дерин. Тя откопча двата карабинера и ги натика в ръцете му, заедно с едно късо въже.
- Закопчай се към мен. Надявам се, че помниш как. Освен ако не си забравил уроците на господин Ригби?
Нюкърк се загледа в карабинерите, а после отново погледна нагоре.
- Помня. Ама не мислех, че ще трябва да се възнасям толкова нависоко.
„Възнасям“ бе жаргон за изкачване с въже без да счупиш врата си.
Пръстите на Дерин не оставяха на мира собственото й въже. Възелът трябваше да се закачи така, че да е хлабав около въжето и да се затегне, само когато трябва да поеме тежест. По този начин тя и Нюкърк можеха да почиват без да се налага да разчитат на мускулите си, за да не паднат обратно.
- Давай първи - нареди тя.
Ако Нюкърк паднеше, щеше да го спре. Той се издигна на около метър и изпробва възела, като увисна на въжето.
- Работи!
- Да. Скоро ще можеш да изкатериш Еверест - каза тя. Докато говореше, още една вълна удари Хъкслито, като така опръска и двамата. Дерин също увисна, но и нейният възел я задържа.
Тя изплю малко морска вода и се развика.
- Продължавай да се катериш, Dummkopf! Корабът губи височина!
Нюкърк започна да се катери, махайки с ръце и крака. Скоро бе достатъчно далеч от нея, че и тя да може да се оттласне от умрялото Хъксли.
Още една вълна удари звяра и опъна въжето. Нюкърк падна надолу и едва не се стовари отгоре й.
Ако „Левиатан“ се снижеше още малко, трупът на звяра щеше да потъне. Мембраната му щеше да се намокри и да натежи като торба с камъни.
Щеше да натежи достатъчно, за да скъса въжето.
Тя трябваше да се освободи от Хъкслито.
- По-нагоре!- извика тя и започна да се катери като полудяла. Когато се изкачи на около шест метра над Хъкслито, Дерин спря точно след един зле обгорял край. Тя извади ножа си, протегна се надолу и започна да кълца въжето. Въжето на Хъкслито бе много дебело, но когато следващата вълна удари звяра, възлите се разплетоха и се скъсаха.
Освободени от тежестта на умрялото животно, те внезапно увиснаха над тъмното море, залюлени от силата на вятъра. Нюкърк извика изненадан над нея.
- Съжалявам! - отвърна на вика му Дерин - Трябваше да те предупредя.
Без тежестта на Хъкслито, въжето щеше да издържи.
Вероятно.
Тя започна да се катери отново и съжали за стотен път, че няма силите на момче. Скоро обаче вълните се отдалечиха от висящите й ботуши.
На половината път нагоре Дерин си пое дълбоко въздух и потърси немските кораби на хоризонта.
Не се виждаха никакви.
Може би кралският флот бе наближил и корабите бяха избягали. Дерин обаче не виждаше кораби на повърхността. Единственият силует във водата бе трупът на Хъкслито - едно самотно черно петно по вълните.
Горкото зверче - потрепери тя. Целият кораб и екипажът му можеха да свършат така... изгорени и захвърлени като изгоряла клонка във водата. Ако зверчетата, поглъщащи водород, бяха изпуснали и най-малкия теч или ако звярът не се бе обърнал на време, всички щяха да са мъртви.
- Гадни Машинисти! - промърмори Дерин - Вече си правят мълнии.
Тя затвори очи, за да прогони ужасния спомен, пукотът на опърлена кожа и вонята на изгоряла плът. Този път бе спечелила. Огънят не й бе отнел никого.
Дерин потрепери отново, а след това поднови катеренето си.
- Това е напълно неприемливо! - извика д-р Барлоу.
- С-съжалявам, госпожо - заекна пазачът, - капитанът нареди да не допускам посетители до момчето Машинист...
Дерин поклати глава. Съпротивата на човека отслабваше. Той бе притиснат до вратата на каютата на Алек. Пот бе избила по челото му.
- Аз не съм посетител, кретен такъв - каза д-р Барлоу. -Аз съм лекар, който иска да види ранен пациент!