- Предполагам, че бойните кораби вече са там.
- В Африка?
- He, Dummkopf. В Константинопол - той посочи към бюрото в стаята. - В третото чекмедже има карта. Донеси ми я, ако обичаш.
- Разбира се, Ваше Величайшество - каза Дерин и скокна, за да вземе картата. Бе типично в стила на Алек да мисли за карти и схеми, докато лежи ранен и обвинен в престъпление, заради което може да бъде обесен.
Немска му работа.
Тя седна на леглото зад него и разви свитъка хартия. Бе покрит с Машинистки писания, но можеше да види, че картата е на Средиземноморието.
- Корабите плаваха към Егейско море - рече Алек. -Виждаш ли?
Дерин проследи курса на „Левиатан“ от южна Италия с един пръст, докато не намери мястото, на което се бяха сблъскали с „Гьобен“ и „Бреслау“. То се намираше на юг от Константинопол почти по права линия.
- Да, плавали са натам - тя посочи към Дарданелите, тесния пролив, който водеше към древния град, - но ако наистина са поели курс на север, могат да попаднат в капан, хванати в Проливите като муха в бутилка.
- Освен ако не планират да останат там.
Дерин поклати глава.
- Османската империя все още пази неутралитет. Бойни кораби не могат да акостират в техни пристанища. Д-р Барлоу казва, че можем да останем в Константинопол за не повече от двайсет и четири часа. Условията за германците би трябвало да са същите.
- Не каза ли обаче още, че османците се сърдят на Великобритания, че са им откраднали бойния кораб?
- Ами да - каза Дерин, но след това промърмори, - ама това си е по-скоро заемане.
Ако трябваше да бъде честна, си беше по-скоро кражба. Великобритания бе подготвила нов дреднаут за Османската флота, заедно с огромно чудовище, което да го съпътства - нов вид кракен или нещо подобно. Османците си бяха платили както за кораба, така и за създанието, но когато войната бе започнала, Първият Лорд-Адмирал бе решил да задържи както чудовището, така и кораба, поне до края на войната. Това, независимо дали бе заемане или откровена кражба, бе предизвикало дипломатически разрив, който д-р Барлоу и „Левиатан“ трябваше да уредят.
Загадъчните яйца в отсека с двигателите трябваше да помогнат за това.
- Османците могат да решат да помогнат на немските кораби - каза Алек, - само н само за да си го върнат на вашия лорд Чърчил.
- Това ще обърка всичко, нали?
- Определено - кимна Алек. - Ще означава, че в Константинопол ще има още германци. Те могат да убедят османците да застанат на страната на Машинистите. Гръмовержецът на „Гьобен“ е доста убедително доказателство.
- Със сигурност, аз вече съм убедена - отговори Дерин. Тя дори не искаше да бъде в същия град, в който е това адско творение.
- Какво би станало, ако османците решат да затворят Дарданелите за британските кораби?
Дерин преглътна. Бойните мечки на руската армия изискваха много храна. По-голямата част от нея бе на този кораб. Ако османците отрежеха пътя до Дарвинистките им съюзници, руснаците щяха да изкарат дълга и гладна зима.
- Сигурен ли си обаче, че бойните кораби плават натам?
- Не. Още не - той вдигна поглед от картата. - Дилан, можеш ли да ми направиш една услуга? Тайна услуга?
- Зависи какво точно искаш - преглътна тя.
- Трябва да предадеш едно съобщение.
ШЕСТ
- Проклети нахални принцове - мърмореше си тя, докато теглеше Таса след себе си по коридорите на въздушния кораб. Почти не бе спала миналата нощ след инцидента с Нюкърк, а скоро трябваше да води тилацина на разходка. На всичкото отгоре Дерин трябваше да наглежда и безценните яйца на д-р Барлоу. Вместо обаче да си гледа задълженията, тя носеше тайни съобщения на Машинистите.
Помагаше на врага във военно време.
Това вече си беше истински бунт.
Докато приближаваше каютата, Дерин започна да си измисля извинения и обяснения: „Просто питах графа дали има нужда от нещо“, „Бях на тайна мисия, възложена ми от капитана“, „Някой трябва да наглежда бунтовните машинисти и кой бп свършил това по-добре от мен?“
Всичките й звучаха жалко.
Освен това, тя знаеше истинската причина, поради която бе казала „да“ на Алек. Той бе изглеждал толкова безпомощен в леглото си, блед и ранен, без да знае дали нямаше да го обесят на следващия ден. Това само бе засилило чувствата й към него. Бе й невъзможно да ги пренебрегне.
Дерин си пое дълбоко въздух и потропа по вратата на каютата. След един дълъг момент тя се отвори и разкри висок мъж в официална униформа. Той погледна иззад острия си нос към нея и Таса, без да каже нито дума. Дерин се запита дали не трябва да се поклони. Той все пак беше граф.