Дерин обаче нямаше да се предаде пред някакъв нахален аристократ.
Затова остана загледана в него без да мърда. Минутите минаваха мъчително бавно, а тялото й се схвана. Мускулите започнаха да я болят. По-лоша от това обаче бе скуката в ума й, която породи гняв и раздразнение. От бученето на машинистките двигатели почувства главата си като кошер.
Но най-трудно бе да отвърне на погледа на Алек. Тъмнозелените му очи не изпускаха нейните, неумолими и неподвижни като острието на меча му. Сега, след като знаеше тайните му, можеше да види тъгата зад тях, удържаните само от гордостта сълзи, причинени от смъртта на родителите му, бягството от дома и ужасните фамилни интриги, предизвикали тази чудовищна война. И понякога, когато се състезаваха за това кой ще се изкачи по напречните въжета най-бързо, на Дерин почти й се искаше да го остави да спечели.
Разбира се, тя никога не можеше да изрече тези неща, не й докато се правеше на момче. А Алек никога нямаше да отвърне на погледа й, ако знаеше, че е момиче.
- Алек... - започна тя.
- Умори ли се вече? - подразни я той. Подигравателната му усмивка прогони всички сантиментални мисли от главата й.
- Гледай си работата - отвърна тя. - Просто се чудех какво ще правите вие, Машинистите, след като стигнем Константинопол?
За миг мечът на Алек потръпна.
- Граф Волгер ще измисли нещо. Предполагам, че ще напуснем града при първа възможност. Германците никога няма да се сетят да ме търсят в границите на Османската империя.
Дерин се загледа в хоризонта пред нея. „Левиатан“ щеше да стигне Константинопол утре призори, а тя бе срещнала Алек едва преди шест дни. Нима раздялата им предстоеше толкова скоро?
- Не че тук е кой знае колко лошо - отвърна Алек. -
Войната изглежда много по-далеч, отколкото в Швейцария. Не мога обаче да остана във въздуха за постоянно.
- Не - отвърна Дерин. - Предполагам, че не можеш.
Тя съсредоточи поглед върху върховете на мечовете. Капитанът може и да не знаеше чий син е Алек, но и слепец щеше да види, че момчето е австриец. Бе въпрос на време Австро-Унгария да обяви война на Великобритания.
Ако това станеше, капитанът никога нямаше да остави Машинистите да напуснат.
Не бе честно да възприемат Алек като враг. Та той на два пъти бе спасил кораба им. Веднъж от ледена смърт, когато им бе дал храна, и втори път, когато им услужи с двигателите и така позволи на всички да избягат от германците.
Германците. Те все още бяха по петите на Алек. Искаха да довършат това, което бяха започнали с атентата срещу родителите му. Той имаше нужда от някой, конто да е на негова страна...
А Дерин трябваше да признае, че след последните няколко дни, прекарани заедно, тя нямаше нищо против да играе ролята на този някой.
Нещо в небето помръдна и привлече вниманието й. Дерин свали меча си.
- Ха! - извика Алек - Измори се, а?
- Нюкърк - отвърна тя, мъчейки се да разбере какво се опитва да й каже момчето. Сигналните флагове отново минаха през буквите и съобщението бавно се появи в ума й.
- Следи от пушек на две места на около 60 километра -каза тя и посегна към свирката на врата си. - Това са немските кораби!
Улови се, че се усмихва докато надува свирката. Константинопол все пак щеше да почака.
Воят на алармата се разпространи бързо, предаван от хрътка на хрътка. Скоро целият кораб се изпълни с писъците на зверчетата. Екипажът се събра по гърба на „Левиатан“. Въздушните оръжия бяха заредени, флашетните прилепи - нахранени. Хрътките се събраха по напречните въжета, за да проверят дали по кожата на летящия кораб няма течове.
Дерин и Алек дръпнаха повода на Хъкслито и издърпаха Нюкърк по-близо до кораба.
- Ще го оставим на височина от триста метра - каза Дерин, докато гледаше маркерите по въжето. - Късметлия. Ще може да види цялата битка оттам!
- Няма да е голяма битка - отвърна Алек. - Какво може да направи един въздушен кораб на два бронирани?
- Предполагам, че ще останем неподвижни около час. За да не усвоим лоши навици.
Алек вдигна очи към небето.
- Говоря сериозно, Дилан. „Левиатан“ няма сериозни оръжия. Как ще се бием с тях?
- Един звяр, дишащ водород, може да нанесе големи щети. Имаме и още няколко въздушни бомби, да не говорим за прилепите...
Думите заглъхнаха в устата на Дерин.
- Ние?
- Моля?
- Не каза ли „Как ще се бием с тях“? Все едно си един от нас!